Джесика кара бясно, закъсняваме, и вятърът през отворения прозорец разпилява мислите ми. Колата е отворена консервена кутия, прегърнала нас двете, цигарите ни, вечно скимтящото кученце Поли, два буркана с варена наденица, десет чифта обувки с високи токове, разхвърляни по задната седалка.

Идваш с мен само, не е нужно да участваш, ако не ти хареса.

След два часа и двете се заливаме от смях, тъпчейки с токовете си плюшени играчки, домати, банани. Пищенето на фотолампата се изостря паралелно на височината на кискането ни. Джесика гризва едно крайче наденица, хвърля останалото на пода. Тъпчем наденицата, докато се превърне в голямо, мазно петно върху картона на пода.

После пием няколко чаши блудкаво кафе с фотографа, правим се, че се интересуваме от каквото там разказва, смачкваме банкнотите, за да се съберат в момичешките ни портмонета, и си тръгваме. На магистралата Поли пак започва да скимти.