Дневник на щастието

Мястото без въпроси е много самотно и широко колкото шепата ми.

Шепата ми обективно е по-широка от преди. Също – стъпалата ми, мускулите на ръцете, сърцето ми. Може да издържи и много повече самота.

Цял ден яздя коня си от мисли. С един ритник (на съня) ме изхвърля.

Уча се да не заливам О с говора си през цялото време. Когато успея да замълча, виждам как и двамата застиваме в шепота на това, което ни свързва.

Чувствам се много повече ученичка сега, отколкото когато бях в училище. Плитки на плитко.

Преливаме разни неща от един в друг и обратно като прикачени съдове. Сега в мен потече лекотата.

Чувствата са от начало до край биологични процеси и не заслужават внимание.

Чувствата са изключително скучни. Неточната рима е толкова точна.

Много по-страшно от собственото остаряване е остаряването на другите.

Успях да заобичам студеното. Успях да заобичам всичко, което е.

От пет месеца насам пиша всеки ден без изключение. Явно това е, което ми е липсвало, за да се почувствам писател. Безизключението. Както и при „имам хигиена“ – защото се къпя и си мия зъбите всеки ден без изключение.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

%d блогъра харесват това: