Провирам се през хладния тунел на одеалото,

със цялото си мръзнещо излишие,

до облото стъпало на началото.

Опирам се на ритъма, със който дишаш,

заприщам мисълта си в настояващия

тон в растящото ти тяло.

Ето ми намордник от обичане.

Ето ме – пресечна точка,

там, където цялото застива

със раззинала от глад уста.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

%d блогъра харесват това: