Нищо тук не се случва. Размятам
разпищолено тяло в копривата
на съня си. Най-кротките облаци,
напластени в небесна подплата,
ме обвиват. Луната ми спи, а
сърбежът е стихнал без чоплене.
На дървото ми клоните голи
като кучешка паст се разтягат,
гълтат нощите. Дните – защо ли
да описвам – заприщена тягата,
изшлайфани острите зъби,
центробежната сила върти ги.

Нищо тук не се случва. Обаче
непрекъснато никнат цветя.
И това тъй учудващо стига.