Неделя

След буря морето е тихо.

Впивам нокти в меката кожа на обелките от мандарината, които лежат пред мен. Разкъсвам ги в произволни форми, после се опитвам да свържа тези форми в нещо като гирлянда, притискайки ръбчета към дупки. През цялото време седиш до мен, малко о, и смучеш сок от парченцата плод, които съм подредила на масичката ти. Изсмуканите, слузести мембрани прекарваш няколко пъти през пръстите на двете си ръце, оглеждаш ги внимателно, после пускаш с изящен жест на пода. В краката ни се трупат мъртви медузи-джуджета. Слънцето току що се е качило върху короните на дърветата и от тях скача директно в ниско лежащата пшеница на косичката ти. Замижвам, когато те гледам, и се захващам с гирляндата отново, за да не полудея от любов. Огледалната повърхност диша.

Нмаман.

Н-то е дълго и звънко и преминава директно в следваща брънка.

Нманмам.

Чудя се дали все още ядеш и това е вид мляскане, не смея да погледна.

Слънцето плисва и по моето неизмито лице, по ручеите мандаринен сок по пръстите ми. Приближавам глава до теб със затворени очи, докосвам челото ти, тази огърлица я мога, тази хомогенна верига. Протягаш ръчичка, малко о, хващаш устните ми.

Какво каза, мъниче?

Мекото ти показалче докосва носа ми.

Мама.