Шест (сто години минават)

Син сън, самосветъл чудосин, застинала те наблюдавам как смучеш мислите ми, как трепериш от живот, как сега си.

Ти си сега.

Удоволствието от това: линията на погледа ми се разтяга по-далеч в бъдещето, докато другата линия – тази на личната ми история, се скъсява, като придърпана с ластик. Погледът ми стига чак до там, където ти ставаш краен. Всъщност не: спира на косъм от това място, което аз не мога да си представя, където ти свършваш. Аз свършвам преди него. Оттам нататък е отвъд мен. Чрез теб получавам още век, докато тялото ми все повече изтича в миналото.

Три часа след като те родих (се роди? все още не зная кое от двете се случи), заспах до теб, все още безимен, и за пръв път през живота си заспах не в ембрионална поза, а с ръце около теб, с изпънато тяло, като войн. В тези първи часове те сънувах за пръв път. Там беше възрастен мъж, носеше същите чувствителни слепоочия, дълбоките благи ями на очите, извезаните си черти, покрити с тънката хартия на старостта; крачеше леко нескопосано, с дълги слаби крака, сред жизнената есен на бъдещето. Топъл вятър те клатушкаше, шлиферът ти подскачаше, чантата в тънките пръсти потрепваше, в стъпките ти се залитаха бежови листа и слънчеви зайчета. Някъде там, в контурите на тялото ти, вървях и аз, това аз, което тогава не съществуваше, което и сега не съществува, което въздъхна и се предаде, когато дойде ти.

В първите ти месеци ми се струваше, че все още съм теб и ти мен. Така удобно лежахме двамата на матрака, пльоснат в средата на жегата, онази жега на най-горещото лято, което тези географски ширини са приютявали. Наблюдавахме с часове слънчевите зайчета, които се вмъкваха през пердетата, изтощени от кратките разходки до реката,хем изтощени от живот, хем гладни за такъв; лежахме сред пот и хиляди други течности и на мен ми харесваше. И на теб също, мисля.

Сега е друго. Все още не можеш дори да пълзиш, но вече успя да се заклещиш под няколко мебели, да паднеш от три места и да събориш една картина. Това е, вероятно, просто началото. Отделяш се от мен, обелваш се от гените ми, с обсесивния замах на мъничките ти движения, с невъзможността да се спреш, с една нова светлина в очите, която сякаш казва “Всичко това тук разбрах, къде е другото?“.

И аз чакам да ми го покажеш: другото, мънички синовойн.

Сънят все по-често ме изплюва мокра на улицата с петлентово движение, което си ти, все по-често се къса мембраната между баланса и лудостта ми. Но стоя в теб. Едва се събирам в рамките на сегашното време и често се питам колко дълго време ще издържа. Но издържам в теб.

Сто години минават. Това, което най-силно разтърсва, остава. Благодаря за земетръс(ин)ите.