Неделя. Стените вибрират

от мека, сметанова музика.

Снегът е рисувал,

после е плакал. Мъглата напира,

притиска прозореца,

казва, че чака. Нас чака.

Излизаме късно. На залез,

който прилича на изгрев.

Гората разцепваме,

до шия окаляни,

стъпките скърцат, отекват,

земята е влажна и мръсна.

Намираме тъмното. Пипаме.

Плътта е мицелена, мека.

После навътре. И трима

се връщаме, вечно сдвоени.

Понеделник е, бавно се съмва.