Опитвайки се да заспи, човек

превръща се с премигване

в една безстенна стая,

висяща сред реда на световете,

населена с плътта и с плътността на хаоса.

И плавно, бавно, неусетно,

погледът от мозъка излиза.

Вратата на очите се отваря.

“Безсъние! Изпънати са нервите!

Опитай с чай от мигли на шаран!

Натривки с нокти от мангуста!

Заспивай с палец, сочещ север!

Задължително си лягай рано!”

Това, което влиза, пуска корени.

Сухо шумолят в дъха на утрото

билките на нощното сияние.

Безсънният облича се

в прозрачна кожа,

в чорапите натъпкал е мълчание.

Образът на друг го е подгонил

в реда на този свят, извън онази стая,

с беззащитен мозък вместо дом.

„Безбудие! Залепнал за съня си!

Пий на гладно пот от сив орел!

Прави три скока на събуждане!

Ферментирай сок от крясъци!

Иначе дявол те е взел!”