Опитвайки се да заспи, човек
превръща се с премигване
в една безстенна стая,
висяща сред реда на световете,
населена с плътта и с плътността на хаоса.
И плавно, бавно, неусетно,
погледът от мозъка излиза.
Вратата на очите се отваря.
“Безсъние! Изпънати са нервите!
Опитай с чай от мигли на шаран!
Натривки с нокти от мангуста!
Заспивай с палец, сочещ север!
Задължително си лягай рано!”
Това, което влиза, пуска корени.
Сухо шумолят в дъха на утрото
билките на нощното сияние.
Безсънният облича се
в прозрачна кожа,
в чорапите натъпкал е мълчание.
Образът на друг го е подгонил
в реда на този свят, извън онази стая,
с беззащитен мозък вместо дом.
„Безбудие! Залепнал за съня си!
Пий на гладно пот от сив орел!
Прави три скока на събуждане!
Ферментирай сок от крясъци!
Иначе дявол те е взел!”
Нели Станева 