Щастие – въпреки че е много секси да си трагичен герой, въпреки амбицията да бъда добра във всичко, включително и в страданието, щастието всеки път ме издърпва обратно с ластик. Предполагам че и най-голямата болка просто омръзва, а радостта не. Не търпя скука.
Дом – разбрах защо цял живот се чувствам бездомна, защо не принадлежа никъде. Аз съм къща. А че къщите си нямат къщи е най-нормалното нещо на света, нали?
Жените – след като цял живот ги заобикалям с войнствено повдигната опашка, започнах да ги обичам – сега, когато се/ги разбирам по-добре. Намерих си сестра – фея, сприятелих се с някои стари приятелствата, сънувах жени в сънища, в които до сега само мъже имаха място. Детето сякаш размагнетизира онова нещо в мен, което привличаше само слънцето. Уютно е да се къпеш в лунна светлина. Не топли, но омагьосва.
Червено вино – първа и последна (алкохолна) любов и единствената, с която тялото ми се справя в този момент. Липсваше ми.
Отказ – разпростря се навсякъде и се превърна в гледна точка, дори ми причинява топло сетивно усещане. Учудващо е с колко малко мога да живея и колко много откривам и преоткривам в малкото.
Черупка – чувствам се свръх чиста, не мога да понасям грим и парфюм по кожата си, имам повече ръце от преди, свръхчувствително обоняние. Пространството около мен трепти, без да ми причинява неврози. Вярно е – духът се намества все по-удобно в тялото с годините.
Времето – все още е по-силно от мен, но това ме притеснява по-малко от преди. Не съм се отказала да го контролирам, отказах се само от стратегиите, които не работят.
Социален живот – въпреки лавинообразните промени, той съществува или не само по мой избор. Понякога се изразява в наблюдаване на онова, което се случва без мен и засега то е достатъчно. Контактите се раждат от известна вътрешна празнота, която иска да бъде запълнена. Сега съм пълна бутилка и всичко външно ме прелива.
Образи – имам обсесивна нужда от тях, думите не (ми) стигат, признавам си. Синтезът е абсолютен само когато двете се комбинират.
Движение – съзнанието ми се формира от контраста между точката, в която се намирам, и околната среда.
Противно на очакванията ми, не се завърнах към бягането, може би защото в момента не искам да избягам от нищо. Тялото ми има нужда от меко разтягане и много тишина. Движение, което е като забиване на карфица в една точка, все по-дълбоко. Без контраст.
Бъдещето – когато системата се рестартира, е всичко. Сегашния момент стига само за едно натискане на бутона “Start”.
Нели Станева 