Нели Станева

Този септемврийски следобед ни върна слънцето, изчезнало някъде през август, затиснато под тежкооблачни, жалебни изпарения. Ето, в реката сега плуват силни водовъртежи от ярки петна вместо рибите, повлечени от свободата си. Рибите са на сушата. Ядем сладкиш с разтопена маслена глазура, потриваме меките си кореми, хапем устни. Драскотините по стъпалата ни парят от жажда. Има горчиво кафе, сготвено на огъня, и зелена вода, в която завираме шия, спомняйки си какво е да си амеба, която не знае защо живее. Почти задавили се, чуваме как острият вятърът проплаква и потъва в тъмното. Вероятно завинаги.