Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
Нели Станева 