От другата страна

Когато бях на 13, се научих да медитирам. Всъщност, думата “медитирам” не е правилна, твърде надраскана e с Изток, твърде затисната от глупави книги за самопомощ, но за друга по-добра не се сещам. Това, което имам предвид, е отделянето на съзнанието от ежедневния трафик на мислите и съответно “спускане” или “изкачване” (терминът, отново, зависи от нивото религиозност или атеизъм) в по-чисти, напълно естествени пространства за живеене. Това може да бъде постигнато чрез молитва, танц, транс, мълчане, съсредоточаване върху дишането, броене на овци, котки, както и още поне дузина техники.

В някой скучен ден от детството си, вероятно в училище, съм чула, че човек не използва пълния потенциал на мозъка си, а едва 10% (твърдението се оказва в последствие ужасно преувеличено, но детството за щастие не е период на съмнения), което ми се стори голямо прахосничество – как така ще притежаваме този инструмент и няма да го развием повече от 10%? Нищо чудно че не знаем практически нищо (за космоса и важните неща като например откъде идваме, защо и т.н) при такъв малък обем на оперативното устройство. В този дем реших да стана мозъчна спортистка, заради това зарязах балета, а по-късно, все още отдадена на каузата си, пробвах какви ли не наркотици, въпреки томическия ми страх от възможните им странични ефекти.

На 13 ми попадна и някаква окултна книга, в която се говореше за мозъчни вълни – алфа, бета, гама, делта (не ги търсете – такова нещо не съществува) и начините да преминаваме между тях. Пробвах веднага – трябваше да броя от 1000 до 1 (което си е всъщност и досега съвсем легитимна техника за успокояване на мозъка). Понеже още тогава бях амбициозна до болка, исках естествено да мина от алфа директно поне в гама (делта е състояние на сън или на будно състояние с голяма просветеност, ерго е достъпно едва след много работа). Започнах да броя не от 1000, а от 10000 до 1, очаквайки по-масивен ефект. Стигнах до числото 60 и той дойде. Той беше наистина в мъжки род.

Няма да описвам какво е медитацията, думите винаги звучат високопарно, а и тенденцията е да създават напрежение у тези, които не са я изпитали. Знам и какво е да се опитваш да я достигнеш, но ежедневния ти трафик да не ти го позволява и всеки път да те придърпва агресивно обратно към себе си, ще се огранича с това – медитацията е приятно и ненатоварващо, почти ваканционно състояние, много здравословно и според мен трябва да се преподава в училище. Истински интересните неща обаче се намират отдолу, а дали ще ги наречем “гама”, “делта” или сън, няма значение. Важното е само, че ги има и са достъпни, но не винаги и това е в реда на нещата. Освен това не са съвсем безопасни. В един момент това отдолу става толкова интересно, че започваш да не различаваш вратата за връщане. Аз обаче нямам причина да не искам да се върна в този, в горния, свят, толкова твърд и хаотичен и все пак – мой дом. Така че засега измервам успехите си в мозъчен план не по разтоянието, което съм изминала, а в успешните си завръщания в ежедневния трафик без сериозни рани от пътуването.

Нека ви разкажа за него. В бета света нещата изглеждат почти като тук, физичните закони почти все още важат, така че разказът ми едва ли ще ви се стори особено странен. Преди да премина на другите неща, вижте какво намерих в предговора.

Когато стигнах до числото 60, не знаех какво следва след това. Смисълът от числата и броенето се разводни в синкава, препечена лятна мъгла. Бях в или се състоях от пейзаж, който от тогава съм разпознавала многобройно – хълмове в ляво, жълтеникави полета в дясно. Откъм хълмовете тече бяла каменна пътека директно към мен. Спирам да се движа, жизнените ми процеси се забавят, дишането съвсем естествено зацикля в схемата на големите майстори (издишването е по-дълго от вдишването с пъти, гладът за кислород, маскиран като глад за живот, всъщност представлява глад за смърт, настъпваща от войската на свободните радикали). Издишвам и стоя на тази пътека. От нея се отлепя Той и върви към мен. Облечен е в простички светли дрехи, има дълга кестенява коса (не се хващайте за това, то е просто символ на нещо друго, както казах в бета нещата носят дрехите на реалността, макар че са толкова други). Външния му вид губи важност обаче. Върви и гори все по-силно и все по- към мен, като запалена стрела, която някой е изстрелял. Лицето му е ведро и аз се радвам да го видя, радвам се, че той съществува. Той съществува, за да изиска нещо от мен, смело и безсрамно да изисква може би всичко. Без глупавата любезност на цивилизования свят, той иска с най-чистата искреност моето присъствие. Приближава се, но ще му отнеме години да ме достигне.

Това беше първата ми медитация. А сега разбирам всичко. До другия урок.