Син

Дъждът най-сетне спря и Син реши да си поразтъпчи краката навън. Нагази в меката, влажна пръст, загърнат с топло синьо одеало. От една пукнатина в небето се изля куп ярки лъчи и въздухът изтръпна, нажежен от очакване. Син вдигна очи и видя дъгата, сгъстяваща се в далечината. Нещо не беше наред, мушичките в храстите затихнаха, тишината се стресна. Дъгата изглеждеше неестествено, като надраскана с флумастер върху ниско висящ плащ. Нещо липстваше. Син се зачуди кой ден беше, отведнъж загубил представа за времето. Валеше от седем дни, от също толкова не беше излизал навън. Небето му липсваше. Погледна нагоре, измъчван от необичайна тежест в краката. Тази странна дъга…Тогава разбра. Един цвят в дъгата липсваше. Преброи отново – шест, не седем. Точно това създаваше шичофреничността в гледката, това и небето, което продължаваше да се навлича с тежки сиви нюанси, въпреки все по-бързо пробиващото следобедно слънце…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s