Привечер

Докъде ще стигнем всъщност, аз със теб и

ти със себе си и с мен, и двете замразени сред онези настроения.

И двете като дрехи сме – изпрани, изсушени,

веем се пред скелета на изоставената къща.

Докъде ще стигнем всъщност?

Докъде и накъде, последните,

непримирените, вакханките

на непотребното?

Аз и ти. И може би, все пак, и сянката.

Сърбят ръцете, потопени

в пяната на времето,

в сладкото и в мръсното. Страните – зачервени.

Всичко е завършено, чисто, разрешено,

без упътване за употреба.

(В прииждащата буря светлина,

в обратната на видното страна,

тук се къпят вечер оцелелите.)

Аз и ти.

С твоя слух, с моя нюх и с игрите на глада.

Помниш ли звука, когато те удари

тъмнината? Томителен е. Пари.

Този път звукът е наобратно.

И вратата се отваря. Нека влезем у дома.

Нека бурята да ни завари.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: