Докъде ще стигнем всъщност, аз със теб и
ти със себе си и с мен, и двете замразени сред онези настроения.
И двете като дрехи сме – изпрани, изсушени,
веем се пред скелета на изоставената къща.
Докъде ще стигнем всъщност?
Докъде и накъде, последните,
непримирените, вакханките
на непотребното?
Аз и ти. И може би, все пак, и сянката.
Сърбят ръцете, потопени
в пяната на времето,
в сладкото и в мръсното. Страните – зачервени.
Всичко е завършено, чисто, разрешено,
без упътване за употреба.
(В прииждащата буря светлина,
в обратната на видното страна,
тук се къпят вечер оцелелите.)
Аз и ти.
С твоя слух, с моя нюх и с игрите на глада.
Помниш ли звука, когато те удари
тъмнината? Томителен е. Пари.
Този път звукът е наобратно.
И вратата се отваря. Нека влезем у дома.
Нека бурята да ни завари.
