Нереална

Светлината на утрото е прелестна, дъхава като току що разцъфнала пъпка и сияйна в ядрото си, но кой знае защо се чувствам така, сякаш именно тя, а не Марко, отрича съществуването ми. Има доста причини да бъда разбъркана днес. Станах доста рано, а снощи пих много. Мисля, че първата бутилка червено вино свърши още към девет, тъкмо се беше смрачило, а как да прекарам остатъка от нощта без одеало? Към десет винаги става хладно, дори и през лятото. От някъде се спуска едно сивкаво течение, протяга се към мен, допълва чашата ми, отваря бутилки. След това се укротява и говорим.

Марко винаги ми казва, че не бива да пия, или поне не преди снимки, но Марко прекарва нощите с жена си, а аз съм сама. Освен това не мисля, че ми личи особено, нито лицето ми е подпухнало, нито очите кървави както съм виждала по филмите (или както се получава при Марко, когато прекара нощта с мен). Това се дължи, мисля, на факта, че когато реша да пия, не ям. Само по няколко плода и хлебчета през деня, а вечер съм на балкона с чашата и чакам. От малкото столче, което съм заела, се виждат отрязъци небе, гора, няколко къщи и между тях слузестата река. Това не е обида, намирам реката за слузеста, защото образува нещо като обло, лъскаво тяло пред очите ми, синкаво-зелено до тюркоазено през истински ведрите сутрини като тази, без бързеи или други нарушения, и никога не съм я виждала да е развълнувана – носи се с достойнството на свещена и заситена змия. Именно в тази река Марко иска да ме снима днес, намерил е място на около километър от моето жилище, там, където няма вече къщи, а само побеснели тъмни иглови дървета, които пазят бреговете. Той няма представа, че съвсем не ми се влиза в тази вода, че съм я наблюдавала дълго и опознала дотолкова, че съвсем не искам да я смущавам с присъствието си, не и в този участък. Има други места, надолу, след десетина километра, когато тя минава през града, разтяга се, забавя се, където я облива плоско слънце и я умиротворяват изкуствени пясъчни плажове и игрища за волейбол и деца със сладоледи и надуваеми дюшеци и плувци със стегната, зачервена кожа. Там реката не ме плаши, там прилича на приятел, на надуваем басейн, на семейство, но тук? Тук тя е люспеста, слузеста, а и тези гори наоколо растат безспирно, без контрол. Но Марко има нужда от спокойствие за да снима, винаги е несигурен в себе си, всякакви шумове го притесняват, често се вбесява, така че търси усамотението на неприятните места, за да може да ми крещи и да чуе тишината ми в отговор. Аз искам да бъда картина, затова и никога не му отговарям, макар че често ми се иска да му кажа, че снимките са хубави и защо всъщност никога не ги показва на други хора и защо не отидем в града, на пиацата, да хапнем сладолед, и да се смеем и може би, защо не остане да живее с мен завинаги, за да делим бутилките червено вино, така че да не изпадам повече в делириум, защото съм изпила толкова много тишина. Но никога не съм говорила с него и честно казано, не мисля че и сега ще успея, докато търсим удобно място да закрепим трипода и останалите джаджи, а на мен ми е толкова зле.

Както казах, светлината тази сутрин е магическа като невинна девица, милва лицето ми с роса и обещания за юни и юли и други безкрайни летни месеци, които могат да ми се случат, но едва ли.

Намираме нещо като плаж, метър на метър плоска кална повърхност, промита от нощната вода и сега останала да се суши бавно, на сянка, под надвисналата зелена корона на растителността по брега. Марко вече е съвсем наежен, въпреки че сме вървели едва десетина минути, той би искал вече да е започнал да снима, притеснява се от въртенето на земята, от пълзящото по хоризонта слънце, от времето, което е другаде и от теченията, които ще го простудят. Аз се събличам безмълвно, не съм си взела хавлия, но няма значение, студът не ме плаши вече. Той не ме гледа, взира се в черните буболечки по камерата си, върти и настройва, а моята кожа преминава бързо от състояние на болезнено настръхнали косъмчета в състояние на гладка безчувственост, защото съм се научила с времето да правя такива фокуси. Когато е готов, той поглежда към мен с онази гадна и остра досада, но не намира нещо, за което да се хване и да ме обвини, така че погледът му се смекчава и за секунда – но само за секунда – се сещам, че хората са истински и хубави и достойни за обичане, когато са обезоръжени, меки и нищо не искат. Сещам се също, че някога съм се влюбила в този мек поглед, спънал се и паднал на пода на фотостудиото при вида на моето тяло, завладяло пространството му за първи път. Сещам се и за много други неща, за които няма смисъл да говоря сега, защото ще отнемат ненужно място в описанието на случката. Сигурно ви е ясно, че професията на модела предполага много време за мислене, тайната обаче е в това да отделиш духа си от тялото, за да не пречи на снимките. Докато тялото е празно и следва правилата на играта, мислите могат да се реят накъдето си искат. Всъщност, често съм фантазирала да не се върна в тялото си изобщо, така и не намерих досега причина да го обитавам, но продължавам да я търся в снимките на Марко. Може би те ми дават позволение да съществувам като цялост, като нещо повече от клетки, които са жертва на махмурлук, глад и мъже, които разкъсват от вътрешен бяс тишината ми.

Водата е студена, вероятно защото току що се е родила в някой натежал от хилядолетия алпийски ледник или защото аз не съм картина. Трябва да вляза до колене, казва Марко, по-точно до три милиметра над колянната капачка, за да изглеждат бедрата ми възможно най-хармонично, заобиколени от сочната, страховита вода. Това вероятно има смисъл и аз търся място за замръзналите си ходила по гладките зеленикави камъни. Цялата растителност наоколо запява, кръвта шурва в ушите ми с едно заплашително „пиуууууууууу“, а Марко е нахлузил смешните си рибарски ботуши и едва-едва е пристъпил в сумрачната тиня, където течението дори не се усеща. Държи фотоапарата си здраво, заврял гордия си нос в дисплея, но съм толкова далеч от него, че вече не виждам дали снима или не, затова тялото ми започва да изпълнява това, което трябва, както винаги без сигурността на наблюдателя, на окото, на затвърждаващия механизъм на техниката. Дали ще съществувам без него, се питам, и над главата ми една черна гарга врязва човката си в стряскащия покой, който следва от този въпрос.

Зад завоя се задава дънер, плаващ с прилична скорост, изтръгнат от свлачищата някъде нагоре, в още по-дивото, плува като труп и като поздрав на страховете ми. Така разбирам, че вече не ме е страх. Лошото усещане от тази сутрин сваля маската си и се оказва много симпатично. Мисля, че е време да ям сладолед на пиацата, чудя се дали бих предпочела ягодов или малинов, но все още не съм решила. Лекичко се отпускам в прегръдката на водата и не отнема много и течението вече ме носи със същата скорост както и зеленикавия дънер, а Марко крещи. За момент се стъписвам – явно съм го уплашила и може би допускам грешка, но след няколко метра успявам да се обърна по гръб и да погледна назад. Виждам го съвсем малък в далечината и около него рояка от десетки черни птици, които кълват лицето му, и знам, че той не вика от болка за мен. Изпъвам се доволно напред, пробвам няколко замаха с ръцете, колкото да се успокоя, че съществувам, и крещя от радост „Юхуууууу“. Знам, че никой не вика така в истинския живот, но тази сутрин светлината беше прелестна, почти нереална.