въз-Буда (teaser)

Една идея по-далеч.

Търсех си (голямата) работа няколко месеца наред. Случиха ми се невъзможни неща през това време и никак не съжалявам.

Прекарах последните десет години в досадни дъги между бюрото на труда, където подписвах трудови договори, и съответните дупки, където ме пращаха и където подписвах молби за напускане няколко месеца по-късно. Тази година ми писна. Намерих няколко бели косъма в косата си и започнах да се тревожа повече. Искам да кажа, да се тревожа цялостно, за света, за политиката и за мнението на хората. Реших, че е крайно време и аз да заседна в някаква форма на доволство. Понеже това беше достатъчно мъдро и величествено решение, подходих към търсенето с неограничена лудост. Вместо да прелиствам обяви, се затворих в къщи и си дадох си срок от две седмици да визуализирам идеята. Първо пробвах да пиша списъци с какво искам, но не се получи – сещах се само какво не искам (да ставам рано, да работя до късно, да съм на закрито или на открито през цялото време, да имам колеги, да работя сама и т.н), а с отрицания не може да се рисува в главата. Научих се да разтягам тялото си до неизмерими измерения, но и в тях не открих нищо. Изприщих се – седях в поза лотус, не ядях нищо и отчаяно махах с ръце към вселената. Хайде бе, тук един човек чака да го напъхаш в чекмедже, а ти нищо не правиш.

След два месеца, в които се превърнаха двете ми седмици, ме посети Тайма. Всички останали от компанията са ме отписали, съобщи ми тя и натика безизразното ми лице в една торта. Принудена да погълна малиново-сметановото наказание за моята асоциалност, аз реших, че животът все пак не е лош.

Можем да отворим сладкарница, предложих на Тайма, а тя – да не я занимавам с глупости и отпуши първата бутилка вино. Аз не се напих този път. Нали търсех идеи, трябваше да съм свежа и трезвена. Очакваха ме още много нощи, уплътнени с трезвени разочарования. Но това е животът на порасналите.