Ако времето всъщност тече наобратно

и езикът научи се сам да чете

белия ритъм и на колене

провре се в тунела на необятното,

оставям последните знаци на стража,

която да пази единствено формата,

деляща пространството на кръгозор

и на поглед.

Да бъде затворен прозорец.

Да пази посоката, която се ражда.