дърво

Да бъдеш дърво, и на кръст

да си разпнат, с изсъхнали клони,

които небето държат

високо, далече от тези,

които плода ти ядат.

Да бъдеш дърво, и наесен

да сучеш от стъпкана пръст,

която за други е ялова.

Да знаеш, разпада се тялото,

въглен в ядрото е, пепел е.

Спасение няма във мокрото

време. И край теб, опустели,

душите да капят във локвите.

Да бъдеш дърво със очи

забити в калта. Да оставяш

семе, което мълчи.

Да расте разклоненото знание,

че „вечен“ не е синоним

на „Бог“, и съвсем не на „жив”.

В мъдростта си да бъдеш изгнанник.

И един ден да се запалиш.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: