нагоре

когато стояхме на входа, треперехме без да се виждаме, ръцете ни сплетени животни се драскаха, и се втурнахме без да ги пускаме, строшихме стените, така че да трябва да падаме, такава е сградата, никакви подове, никакъв изход, но с двойната силна агония пристъпваме към асансьора, притискаме думи към копчето “горе”, кръщаваме всичко наново, небето, къде е небето ме питаш и хапеш унесено пръстите твоите-моите и теква страха от фалангите с разпорена, кървава кожа, ти мислиш – разбирам езика на болката, но тя е разпасана музика и глад за възбуда и после – умора, къде да я пусна, коя клапа да си отворя? а ти пак танцуваш, във тясната клетка танцуваш фламенко с луната, планетите, времето, и вечно ме гледаш – аз ближа стените от жажда да зная защо съм такава и как станах толкова твоя, че думите са огледални и долу е, небето е долу! тогава внезапно пристигаме, портал се отваря и стигам до точката, където не зная дали аз съм ти си или ти си аз, да сменим ли телата си? етажа е вече маркиран от нашето падане, най-сетне се виждаме, лицето ти виждам и виж – аз съм вече без моето, и как да забравя, когато пристигнахме отвъд паметта и отвъд животинския вой, и всичко се срути нагоре?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s