Нели Станева

Донякъде те чаках, а донякъде
измервах пулса непознат на стаята.
И без да дишам, гледах как оттатък
съседите прозорците отваряха

и как се проветряваше главата им,
и колко лесна всъщност е осмозата –
отваряш се и пускаш вътре вятъра,
а сенките излизат…Но не можех.

Притисках се в затвореното сложно,
без въздух не зараствах като рана.
Това, което исках в мен да дойде,
дойде като отсъствие. Остана.

Доникъде не стигнах и проходих.
Излязох през прозореца. Завърнах
се там, където ти не си възможен.
И станах стая, пръсната навън.