По пътя

Дойдох, за да пия и всичко да взема,
научих се само че всичко да давам.
Дъхът на мастило, размитите сенки –
виждаш ли колко си всъщност измамен?

Вижда се вече, че мене ме няма
в ярката лудост зад твоя прозорец.
Оттам само белези, ядове, рани
крещят като болни, умиращи хора.

А ти си животно, което ме следва
с усмивка ушита и после съдрана.
Разнасяме двама торби с безнадеждност,
с които изплащаме щастие данък.

Предлагам да крачим отделно нататък.
Сред бавния пулс, с прегорялата тръпка.
И целият свят покрай нас да очаква
да хвърлим товара. И да го стъпчем.