Ян

домашна работа за семинара на Емануил Видински към творческа академия Заешка дупка

 

Той стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди. Обърна се към Клоц, който все още ръкомахаше до таксито. Още в първите минути на пътуването този бърборко беше успял да oмотае шофьора в безсмислена дискусия и сега бедният човек пушеше цигара след цигара, облегнат на прозореца на колата си и не можеше да се отърве.

Както и аз самия, помисли си той. Срещна Клоц по обяд в парка, където се беше събудил без никакви спомени кой е и какво го е довело там. Лежеше на една неудобна пейка премръзнал, премазан от махмурлук, с празни джобове, но с много ясното усещане, че нещо съществено се е прецакало. Клоц беше изскочил като от нищото и го беше поздравил като стар приятел. Широкото му, пробягвано от нервни тикове лице му изглеждаше познато и това в началото го зарадва, защото беше първият ориентир в един свят, който му се струваше ужасяващо чужд. Обясни му леко заваляно за какво става въпрос. Клоц го изслуша спокойно, като кимаше през цялото време, но краищата на устните му пърхаха, сякаш едва се сдържаше да не се захили. Имаше нещо подмолно неприятно в този тип, въпреки че беше прелюбезен и му беше помогнал много. Първо с няколко цигари, после му беше купил два горещи сандвича с бекон, след което го примъкна до аптеката, където му бяха дезинфекцирали и превързали раната с неяснен произход на крака. Беше му дал дори едно име – Ян. Така го наричаше. Обаче за разлика от лицето на Клоц, това име се губеше без никакво ехо в съзнанието му като име на непознат. На многократно зададения въпрос откъде се познават отговаряше уклончиво или не отговаряше изобщо, сменяйки ловко темата. Този човек не спираше да бълва думи. Вероятно го мъкнеше със себе си цял ден не заради друго, а защото му харесваше да има под ръка един безсилен слушател, който си е удавил мозъка и няма нито спомени, нито нещо съществено за казване, а и не знае къде другаде да отиде. Така Клоц можеше да се развихри колкото си иска. Вървеше до него, подпирайки го с едната си ръка, а с другата рисуваше във въздуха препинателни знаци за неспирната си реч. Така бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Беше му разказал, че е сценарист. Навсякъде бил работил, познавал всички и бил много навътре с нещата. В момента бил част от няколко авангардни проекта, защото му било писнало от комерсиалното кино. Заливаше го с объркани поредици от откачени случки – обири, убийства, изчезнали жени, корумпирани шефове на международни компании, зазидани в стените документи, световни конспирации, изброяваше му десетки имена и го стрелкаше през цялото време с трескавите си, налудничави очи. Той така и не успя да схване дали всичко това беше истина или част от някакъв сценарий, по който този хахо работеше. Нямаше и значение. Болеше го глава. Слушаше и се надяваше сред тази логорея да се появи още нещо, което да го упъти към неговата загубена идентичност. Засега единственото, което знаеше със сигурност, беше че нещо го свързва с Клоц.

Когато започна да се свечерява, от посивялото небе се изсипаха няколко слоя влажни мъгли и улиците станаха още по-неуютни. Тогава Клоц предложи да го заведе в бара – „твоето място“, така го нарече. Било малко извън града, на половин час път с такси. Ян, ако беше наистина Ян, се хвана за крехкото притежателно местоимение и усети прилив на енергия. Съгласи се без да мисли повече.

Но още щом слезе от таксито и се огледа, съжали дълбоко за решението си. Отвсякъде му се зъбеха празни полета, а барът се намираше в една пристройка на единствената сграда наоколо – някаква фабрика, която изглеждаше по-мъртва и от паметта му. Искаше да каже на Клоц, че си тръгва. Не искаше да влиза в този бар. Гаденето му, което го придружаваше през целия ден, се засилваше. Трябваше да се омита. Дори да нямаше друга следа към себе си освен този откачен. Щеше да отиде в някоя болница. Или в полицията. Или в лудницата, да, май точно за там беше. Щяха да му помогнат някак си. Но тъкмо беше взел това решение, Клоц застана до него и го погледна подигравателно. Изведнъж му се стори много по-внушителен на ръст, отколкото беше в началото. Лицето му лъщеше от странна възбуда, която хем ужасяваше, хем подчиняваше събеседника. Хвана го под ръка и го тикна в бара толкова бързо, че хилавите планове да се отскубне останаха навън и се пръснаха в нощта.

Настаниха се на единствената празна маса близо до вратата. Това беше истинска дупка, остъргана от всякаква атмосфера. Ян се опита да различи нещо, което би могло да обясни защо Клоц беше казал “твоето място”.  Опушени стени, телевизор без звук, който излъчваше Евроспорт, някаква досадна радиостанция, която заглушаваше всякаква възможност за разговор. Останалите посетители приличаха на шофьори на ТИР, които са заменили кормилото с бира и вчерашни вестници. Тези, които им обърнаха внимание, не изглеждаха особено приятелски настроени. И двамата се биеха на очи – Клоц с неговото шарено кадифено сако и лачена раница, а той самият, където и да беше прекарал последните няколко дни, там явно не беше разполагал нито с перална машина, нито с гребен – успя да прецени това с един бегъл поглед към огледалото зад барплота. Страхуваше се да погледне в собственото си лице, затова бързо обърна очи към вратата. Ако нещо го привличаше по някакъв начин тук, това беше тя.

Клоц отиде да поръча и се върна с една бира и една водна чаша, пълна до горния ръб с уиски. Бутна я пред него и го окуражи да пие. Най-добре на екс. Ян, който все по-малко искаше да носи това име, поклати глава. Не знаеше кой е, но знаеше, че клин клин не избива. Клоц се нацупи, но после махна с ръка и придърпа чашата към себе си. Намигна му и отбеляза, че всъщност малко алкохол би улеснил нещата. Какви неща, искаше да знае? Действието. Решителността. Силата на характера. Всичко това се усилвало, когато се полее със спиртни напитки. Сцените лесно се намествали. Героите намирали от само себе си призванието си. Казвали точните думи. Изниквали неочаквани конфликти. Които пък водели стройно до нужния край, който също се приемал много по-лесно, като неизбежна съдба, когато се осъзнаел на пияна глава.

Това не помагаше много. Този човек продължаваше да дрънка глупости. Усетил раздразнението му, Клоц въздъхна и отвори раницата си. Оттам извади куп намачкани листи и му ги подаде с щедра усмивка. Каза му да чете от началото на страница осемдесет и осем.

„Ян стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди.“

Повдигна глава и видя Клоц, който му кимаше окуражително. В лицето му се изписа един въпрос, който не посмя да изрече. Върна се към текста.

„Ян стоеше пред вратата на бара и не можеше да се отърве от усещането, че е бил тук и преди.“

Колкото и да се опитваше, не можеше да различи буквите след това изречение. Какво беше това? Изправи се рязко, но Клоц се хвърли към него и го притисна обратно към стола. Просъска в ухото му да се стегне и да играе по правилата, зашото не може да си позволи трети опит. Вчера бил объркал нещо. Той самият, който иначе внимавал с алкохола, се улисал малко и прекалил, докато въвеждал сцената. Няколко джин тоника по късно загубил главния си герой. Сега няма да допусне тази грешка.

В този момент вратата на бара се отвори. Шофьорът на таксито влезе, пребледнял и уплашен, със зареден Макаров в ръка и го насочи директно към Ян.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s