Хищник

Софийо, преди няколко хиляди века
сряза ми гърлото, лепна ми вируси,
даде ми зимата, каза: отивай си,
каза: върви си при светлите сили,
там ще намериш и хляб, и утеха.

Но аз не забравих. Дойдох със оръжие,
тъй ярко те мразех, тежах от мета̀ла
във текста на нашата обща присъда,
ти – нещо, което не съм доразбрала.

Дойдох с нож в устата, готова за всичко,
само не за това, което заварих:
Ти дишаше кротко. Една пейка бяла предложи ми, също две бири, цигари,
и нежно погали ме твоето тяло,
и каза: добре си дошла тук, момиче.

Кажи ми, кажи ми: какво се е случило?

(Аз не внимавах и нищо
от предния път не научих)

Софийо, рошаво, сънено куче!

Тъй друга била си! Не знаех, не знаех
колко нежност се крие в душата на хищник.
Милвам те, тичам със теб към безкрая,
прашни сме, плувнали във изобилие,
после те храня без свян със месата си,
потна от щастие, пълна със сили,
а ти ме изяждаш, променяш, прераждаш.