Облечен си във вятър като дойдеш

и бутваш чашата с кафе на масата,

и пламват всички кости на краката ми

в среднощен, мътен, горски огън.

Химерос, трябва да ти служа, заслужаваш го,

но аз съм толкова вода. Не мога

в камък да застина. Ти

си нежното и сластното и дивото

и топлото. И аз се изпарявам.

Събуждам се в росата на поляните

когато ти с усмивка си отиваш,

покриваш ме с тръпчив, препечен сплин

и казваш, че измислям. Че те няма.

Химерос, как удобно седнал си

сред меката идея за безкрайност.

И колко лесно с теб изчезвам,

и няма ме и мен, но чакам винаги.