Няма ме

Облечен си във вятър като дойдеш

и бутваш чашата с кафе на масата,

и пламват всички кости на краката ми

в среднощен, мътен, горски огън.

Химерос, трябва да ти служа, заслужаваш го,

но аз съм толкова вода. Не мога

в камък да застина. Ти

си нежното и сластното и дивото

и топлото. И аз се изпарявам.

Събуждам се в росата на поляните

когато ти с усмивка си отиваш,

покриваш ме с тръпчив, препечен сплин

и казваш, че измислям. Че те няма.

Химерос, как удобно седнал си

сред меката идея за безкрайност.

И колко лесно с теб изчезвам,

и няма ме и мен, но чакам винаги.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s