Облечен си във вятър като дойдеш
и бутваш чашата с кафе на масата,
и пламват всички кости на краката ми
в среднощен, мътен, горски огън.
Химерос, трябва да ти служа, заслужаваш го,
но аз съм толкова вода. Не мога
в камък да застина. Ти
си нежното и сластното и дивото
и топлото. И аз се изпарявам.
Събуждам се в росата на поляните
когато ти с усмивка си отиваш,
покриваш ме с тръпчив, препечен сплин
и казваш, че измислям. Че те няма.
Химерос, как удобно седнал си
сред меката идея за безкрайност.
И колко лесно с теб изчезвам,
и няма ме и мен, но чакам винаги.
Нели Станева 