Умората

Често те срещам на същия ъгъл

и винаги казваш, че дълго си чакала.

Посочваш към мен, подаваш ми сака си

със поглед смирен и притихнал, но зъл.

И всеки път мисля, че мога да мина

край теб без очи, без да чувствам вина,

че бодро ще крача и няма да спра

при срещата с моите трийсет години.

Ти казваш, че трябва да нося това,

което е в сака ти. Някакъв договор,

някакъв дълг споменаваш, пред хората.

Едва протестирам. Прошепвам, че всъщност

съвсем не планирах да бъде така.

Но ти ме прекъсваш. И вадиш листата

от моята памет. И бавно четеш.

Това съм го мислила. Само подсещаш.

И сакът намества се лесно в ръката ми.

Така продължавам. С багаж, който мой е, но

някак чуждо тежи. Нещо в моята същност

по инерция тръгва, назад се обръща,

аз с бесни усилия дърпам напред.

Ти казваш: така е. Така си устроена.

И всеки път мисля, че някой ден може би

някой друг ще ме чака на същото място,

някой, чийто багаж ще приема безгласно.

Мъдрост може би. Или поне

нечувствителна, слонска, изтръпнала кожа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s