Умората

Често те срещам на същия ъгъл

и винаги казваш, че дълго си чакала.

Посочваш към мен, подаваш ми сака си

със поглед смирен и притихнал, но зъл.

И всеки път мисля, че мога да мина

край теб без очи, без да чувствам вина,

че бодро ще крача и няма да спра

при срещата с моите трийсет години.

Ти казваш, че трябва да нося това,

което е в сака ти. Някакъв договор,

някакъв дълг споменаваш, пред хората.

Едва протестирам. Прошепвам, че всъщност

съвсем не планирах да бъде така.

Но ти ме прекъсваш. И вадиш листата

от моята памет. И бавно четеш.

Това съм го мислила. Само подсещаш.

И сакът намества се лесно в ръката ми.

Така продължавам. С багаж, който мой е, но

някак чуждо тежи. Нещо в моята същност

по инерция тръгва, назад се обръща,

аз с бесни усилия дърпам напред.

Ти казваш: така е. Така си устроена.

И всеки път мисля, че някой ден може би

някой друг ще ме чака на същото място,

някой, чийто багаж ще приема безгласно.

Мъдрост може би. Или поне

нечувствителна, слонска, изтръпнала кожа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s