Бяхме хладни. И тъжни. Не бяхме
нещо повече от молекули,
леко стъпкани, леко увяхнали,
твърде близко до точката нула.
Беше някъде. Знам ли. В Берлин,
този град, вечно гладен за черно.
С чаши грог, от дъха ни изстинали,
във нарязан с графити килер.
Беше шумно и тъмно. Мълчахме,
не очаквахме нищо. Тогава
някой драсна кибрит. Ние ахнахме.
Нещо беше се случило. Явно
беше някаква тайна осмоза,
но пролазваше изгрев в лицата ни.
Проумявахме явно, че можем
да танцуваме Бог със телата си.
Обградиха ни други. Поляха ни
с топъл дъжд от любов и доверие
без да питат дали, без да чакат
нещо в отговор да им намерим.
И развързахме всичко. Течеше
друга музика, бясна и съскаща.
И притиснати в нея, усещахме
че не ще бъдем никога същите
както бяхме, че всички прегради
между нас и света са чупливи
и сега се ронят и разпадат,
и сега един в друг се изливаме.
Бяхме пълни. Подути от щастие.
Топли бебета. В тъмно родени.
Цяла нощ после сучехме страстно
от самата гърда на вселената.
И излязохме мокри, замаяни,
в свят със същите прави и криви,
но покрити със мекото знание,
че ще можем да бъдем щастливи.
Нели Станева 