Не съм такава, всъщност не харесвам
тъмното ръмжене на моторите.
Но беше някак толкова естествено
щом този стар модел ме заговори
в нощта, окъпана от плаха радост,
да седна на гърба на страховете си,
да кажа: „Хей, закарай ме във Ада,
искам да се возя, да е лесно
всичко между нас, да се загубим
в страшната фантазия, където
времето зад нас не съществува,
а идващото няма да усетим.
Това с живота, цялото и сложното,
тежи над нас, то влачe и ни пречи.
Карай, карай бързо, за да може
бързо да умрем и да живеем вечно.“
