Не съм такава, всъщност не харесвам

тъмното ръмжене на моторите.

Но беше някак толкова естествено

щом този стар модел ме заговори

в нощта, окъпана от плаха радост,

да седна на гърба на страховете си,

да кажа: „Хей, закарай ме във Ада,

искам да се возя, да е лесно

всичко между нас, да се загубим

в страшната фантазия, където

времето зад нас не съществува,

а идващото няма да усетим.

Това с живота, цялото и сложното,

тежи над нас, то влачe и ни пречи.

Карай, карай бързо, за да може

бързо да умрем и да живеем вечно.“