България

„Ti znaesh li za tazi droga?“

В таксито от летишето
подува се сърцето ми.
Тъмно е и хубаво.
Говоря със шофьора
от глад до изнемога
и думите отприщват
бълбукащо усещане.
Познато ми е всичко
и мое ми се струва.
Пет лева и пристигам,
и никаква умора,
нощта е също моя,
и срутеният въздух е,
и всичко твърде живо.
Треперя и смокинята
прегръща ме под зноя
на нещо прегоряло,
отдавна неразбраното,
презрялото по нивите.
Тук никой не замина,
тук етерно е тялото,
достатъчно е само
да дишам, да остана.

„A znaesh li kakvo e kato pusne?“

Кръжа над празни писти,
да кацна там не мога,
не мога да пристигна
от малкото във многото.
И мястото не стига
за кръв и плът по листа.
Устата ми е пълна
със тъмното на нощите,
със липсващите хора.
Не ми наливай още.
Не мога да говоря.

.