Песен

Пея за този живот. Пея, пея
с глас като диво растяща трева,
с гласни струни, които се реят
вече леко над всичко това,

което расте като плевел
в плахо гърло. Дали я позна?
Тази страст, тази купчина страх,
генетичният код е от тебе.

Пея силно за всичко отвъд
този тесен затвор. За колите,
закалени от черния път,
за завоите в нас, за очите

на времето – светофари и за
магистралите в залеза, или
всички сблъсъци с изгрева. Да,
ние винаги караме пили,

ние нищо не виждаме. Знам
колко лесна смъртта е и колко
разчертан ни е пътят дотам,
но ми свърши горивото болка,

и ще трябва да пея, да пея,
да превключа в режима крила,
да съм звук, да се пусна по вятъра
който знаещо ще ме отвее
извън пътя, извън пътя със край.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: