Език

Той каза, този твой роден език
е може би вроден недъг или защо
така те уморява, влачиш се
от стая в стая, от тъга
в ужасно настроение,май в него
тeжат ти клетъчни години, ДНА
метафори и барабенаните ритъми и хилядите думи,

които мислиш, че разбираш, които тук не означават нищо.

Прегърбена от ням товар,
като една старица бродиш
по нервите си и по тъмните гори,
събираш нови съчки или стволове,
аз онемявам, като видя тази купчина,
стоварена пред входа на
това, което мога да разбирам.

Той каза, във всеки друг език
харесваш ми, неопитна като дете,
което може да говори в грешки,
трогателна си, особено когато
наметнеш, как го каза, винените дрешки,
в пияните, в наивните ти рими
езикът става бавен, виолетов
и спираш, често се завърташ,
след всяка дума, търсейки ѝ място,
заваляно прохождаш, падаш, после
се засилващ, но така, както по хълма
се търкаля малчуган на колело.
всички падат си по грешките,
не си ли забелязала, и щипят,
щипят бузите на кратките ти изречения,
и аз така.

Аз казах, че не е съвсем така,
езикът всъщност е колекция
от грешки, всеки друг език, а родният
най-вече е такъв,
напомняне за трудното, за всичко,
което няма как да ме напусне,
за другото, което няма как
да ме проникне, за картата
пътеки в мозъка, които винаги
минавам, но с различни стъпки,
в различно темпо и с различен ритъм.
И всеки друг език напомня
за това, което недостатъчно се случва,
проправя път към новите неща
до никъде не стигащи и виждам, че
никога не съм достигала до никъде
и например това двойно отрицание
само в математиката се нарича оптимизъм.
Затова и лаконична съм със чуждото,
кратка, мъдра, и това изглежда
доста симпатично,
но и доста чуждо, но всъщност
говоря винаги на чужд език,
като бабичка, която кара детско колело,
като дете, остаряло във утробата,
като рана, която се саморазчопля.