Най-после съм готова. Мина време,

гримирах се с красива меланхолия,

поливах дълго на тъгата семето,

заглаждах ръбчетата на една история,

която исках бурно да живея,

обсебена, ревнива. Даже думите

да пусна във гримьорната не смеех,

в мълчащата утроба на ума ми.

Най-после съм готова. Махнах всичко,

което приласкаваше душата ми,

което на естественост приличаше,

което украсяваше играта.

Приготвих се да бъда всичко друго,

което съществува, без да вярва.

И тръгвам, боса, гола, за да бъда

на сцената, но не за да играя.

Излизам, за да бъда светлината,

която от прожекторите блика,

която подчертава празнотата

на сцената, която ти показва – там,

там нямало е и пак няма никой.