Примка

Затварям очи. По клепачите ми, прозрачни от недоспиване, танцуват сенки. Но те са от другаде. Лежим върху бели чаршафи, опънати върху сухата трева, и сенки няма. Бели са седемте тела в тази ослепителна следобедна светлина, а цветовете се свиват в секунди по ултравиолетовия брояч. Градината, замлъкналите цветя, стерилното синьо на басейна попиват всичко.

И все пак е хубаво.

Дългокоси докосвания. Няколко литра изстудени усмивки. От какво имате нужда? Плодове, които ни целуват мокро. Градината на Епикур. Влез, страннико, тук е върховното благо.

Но странник не влиза, ние сме винаги седем и сме винаги достатъчно. Никой не излиза.

И все пак е хубаво.

Музиката потъва в ярката тишина на неделята, която е непреодолима. Слънцето се сипе отвсякъде и разрежда всяка твърда мисъл, всяко решение, а движенията се забавят и прекъсват по средата на размаха си.

Лежим и приласкаваме душата си да се завърне, от няколко часа вече, без особен успех. Тела, които искат да остареят, които изтръгват душата от себе си, защото тя не им позволява. Но без нея те са течни и безпосочни.

Семейство. Ние сме семейство. Завинаги. И завинаги всеки е дете, а в родителската роля се сменяме периодично. Днес можеш да даваш. Утре – само да вземаш. Важното е да не се прекъсва кръговрата на любовта, на целувките, на успокояващите ръце. Защото извън него е черния водовъртеж на света, който винаги е готов да ни завлече. Водовъртеж от остаряване и смърт.

Пашкул. Трябва да се плете и поправя непрекъснато. Дори и в огнената жега, дори и в тази празнота. Без душа.

В далечината проблясва глетчерът на Матехорн, неземно бяла халюцинация сред сребристия въздух.

Някъде от другата страна се водят войни, отбелязва някой.

Не. Някъде от другата страна се карат ски, поправя го друг.

Хората от другата страна имат, като цяло, странни хобита.

А ние?

Нашето хоби е любовта, извисяват се няколко гласа. В синхрон.

Следва дълга, припичаща тишина. На ръба ѝ Сеян се изправя, залитайки, в очите му се вълнят сълзи. Докосва потната си брада, сякаш за да събере смелост, и прошепва.

Писна ми от тази любов. Искам война. Война.

Всички скачат уплашени, за да го прегърнат. Залюляват се, хващат се за него и правят съвършена човешка примка. Вълните в очите му се отдръпват. Той ляга, по-скоро пада, върху тревата и застива отново в позицията на тотална наслада, която само малко прилича на ранено животно.

Прошепвам му, че все пак е хубаво, но не си вярвам. По-скоро е прекалено хубаво.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s