Метаоблак

Понякога разкъсвам те,

но ти не си хартия,

изгарям те, изяждам те,

и умствено наситена,

изтръпвам, огладнявам и застивам

отново в изтощаващото чудо.

Как си отмъщаваш със стихия,

как се връщаш със градушка,

колко е обречено и трудно

нещо да запазя сухо.

И само люлката на думите

успява да приспи ума ми.

Кошмарите остават будни

и ехо са в аорта куха,

кръвта отиде да те напои,

не се завърна.

Тук е атмосферата

и тук нещата са обърнати,

земята е безкрайна, а небето стене,

тук мокрото гори.

Точно тук, където ме очакваше,

не в координатната система,

а в килера пожълтял на времето,

точно тук лежа,

съблечена от всички гласни,

копая в унес вечния тунел

към най-ужасната невинност,

която се изписва със съгласни,

един тунел от истинско разбиране.

Копая само с всичко в себе си,

с рептилния си мозък

с фабриката за мастило,

с храста боровинки,

а след това изяждам всичко,

всичко черно с вкус на вино,

одрасквам по бодлите кожата си,

захвърлям фасовете по земята

и радвам се, припадайки почасово.

Навън вали, затрупва всичко,

навън е студ, градушка, нож.

Оставам тук.

Във всеки свят присъства

само този свят,

във който липсва всеки друг.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s