Трябва да пиша за щастието

Трябва да пиша за щастието, каза госпожа Ян. Не бих обърнала внимание, ако беше някой друг. Но трябва да вметна, че госпожа Ян, за разлика от повечето планети и метеорити в живота ми, наистина се стараеше да ми помогне да поправя орбитата си и единственото, за което се карахме, беше интерпретацията ни на слънцето и на нещата, които то причинява, но това е дреболия. Като цяло тя беше заредена положително и с удоволствие бих я клонирала, за да ми е под ръка всеки път, когато не мога да се оправя сама. Което не би било толкова трудно, ако моята интерпретация на бъдещето се окаже правилна. За това имам и един куп други теории, които намирам сутрин по засъхналите следи от кафе по дрехите си. Госпожа Ян също имаше теории за всичко, намираше ги в цветята си и докато переше дрехи. Госпожа Ян понякога переше моите дрехи и твърдеше, че там почти винаги намира теории, които аз съм забравила, обаче не ми ги връщаше, защото ѝ се струваха много наивни. Така вървяха нещата помежду ни.  

Затова когато ми каза, че трябва да пиша за щастието, аз се съгласих и се прибирах в къщи, въпреки че все още не беше дори полунощ. Направих си чай от безсъние, отворих вратите си и зачетох мислите на една друга аз, която съм класирала в предпоследната папка на живота си и за която все ми се струваше, че е била щастлива. Обаче там нямаше нищо полезно (всички останали папки преди това са изгорени, а последната въобще нямам намерение да я отварям, защото ме е страх от това, което ще изскочи от там). Хвана ме лека паника, че ще разочаровам госпожа Ян и това състояние продължи до изгрев, когато се завърна онзи прекрасен любовник – слънцето, целуна ме по челото и каза: каквото ще да става, напиши някакво писмо да ѝ се извиниш, но побързай, чакам те в леглото от напечена трева. 

Ето това написах.

„Госпожо Ян, за съжаление нямам какво да кажа за щастието. Освен това трудно пиша по поръчка, така че този текст се дължи единствено на теориите , които Вие ми сервирахте при последната ни среща, както винаги тежка сметана с поне 80% мазнина, да си оближеш пръстите, винаги съм искала да Ви попитам откъде я намирате, но разговорите ни са толкова увлекателни, че никога не се сещам, че е възможно нещо като бъдеще. Моя милост просто няма никакъв опит със щастието, не се опитвам да се правя на невинна, но това е истина, и до днес не съм се престрашила да го опитам, все още ми се струва твърде тежко, аз Ви обясних, че предпочитам да внимавам с такива неща. Да, признавам, ароматът му ме привлича, когато седя с кръстосани крака и съм много спокойна и вдишвам изпаренията от вените на света, но в мен винаги надделява страха, нали знаете, говорихме за това. Затова само топвам малкия си пръст в сметановата розичка и го облизвам, и ах, колко е хубаво, че го има това щастие и че може да плува за малко във вътрешностите ми и да се метаболизира в радост. Това с радостта мога да обясня по-добре, за това имам достатъчно материал, а и всеки ден се появяват нови неща, особено сутрин – отварям уста и от там се изсипва какво ли не, затова и съм свикнала да мълча докато не намеря листи за писане и кафе, така де, става въпрос за дните между понеделник и петък, за уикендите не говорим, между стените на петък вечер и неделя вечер се случват съвсем други неща. Както и да е. Радостта звучи по-добре от щастие на всички вселенски езици, струва ми се, много по-звънливо и трепкаво, не мислите ли? Щастие е едно такива тежко и завлечено, а и голямо, честно казано аз даже не разбирам къде го събират щастливите хора и как успяват да го разнасят непрекъснато със себе си. Може би е нещо като брак, или като белег, не знам? Нещо, което носиш, без да усещаш тежестта му? Не мога да преценя, госпожо Ян, простете ми. Мога да ви разкажа за всичките ми срещи с прекрасната радост, така де, имам предвид чувството, не някаква жена, да не си помислите нещо (между другото, госпожо Ян, толкова често съм си представяла как Вие, по някаква невероятна случайност, заспивате в някой влак след работа и пропускате спирката си и влакът минава под някоя от онези разкошни дъги, които се издигат над Ементал, и Вие, сгушена в последния вагон, в последното купе, се събуждате като мъж, моля Ви не ме укорявайте за тази фантазия, преди да чуете какво се случва след това, тоест след като се събудите с чисто ново мъжко тяло, обещавам да Ви разкажа всичко при следващата ни среща, така може да продължим с онези упражнения по говорене без никакви поетични забежки).

Отплеснах се. Ставаше въпрос за радостта, макар че фантазиите също са голяма радост, но знам, че Вие няма да се съгласите. 

Но радостта е например онази нощ, когато се прибирах уморена и едва-едва размествах тежкия въздух с тялото си и всичко ми се струваше безкрайно далеч, и изведнъж заръмя един толкова нежен дъжд, съвсем тихичко се настани около мен, по цветята и дърветата, които грейнаха в най-фантастичните цветове, и тъй хубаво ме мокреше и докосваше и пречистваше кислорода, който дишах, че аз седнах на една пейка и останах там цялата нощ и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече. 

Или когато след една ужасно тежка седмица реших, все пак, да изляза, вместо да ближа раните си във ваната, и се намерих в едно море, тъмно и сластно и пълно с блестящи, меки водорасли, и сякаш придобих друг метаболизъм и танцувах четиринадесет часа върху стъпканите кости на умората, и усетих с абсолютна сигурност как през цялото време, вместо да колабира, мозъкът ми изтрива много от ненужните си невронални пътеки и как тази вода пробива нови, невероятно интересни такива, и това беше чиста радост, и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече.

Или когато се събудих една сутрин и се оказа, че не съм будна, а само сънувам, че се будя, и това беше обещаната луцидна земя, и знаете ли, дотогава никога не бях летяла насън, но сега можех да го направя, защото напълно управлявах съня си, и естествено литнах, но бързо ми се стори ужасно скучно, и това обезсмисли за секунда всичките ми опити с наркотични вещества, чиято единствена цел беше да летя, затова просто кацнах в леглото на онзи, който така дълбоко искам на всички нива на съзнанието си и се любих с него безброй дни, които бяха само сънувани минути, каквото е и целия живот всъщност, и изведнъж разбрах, че това е единственото летене, което ме интересува, и се събудих с такава мощна радост и плаках, защото физическата реалност беше толкова относителна, толкова лесна за преодоляване и навсякъде дебнеше повече. 
Мога да продължа още, но не знам дали това Ви интересува, госпожо Ян. Мисля, че моите моменти на радост са ми достатъчни за сега и мисля, че не бих ги заменила с това вкусно щастие, за което Вие говорите, което на всичкото отгоре трябва да пазя от слънцето, за да не се разтопи. Аз предпочитам да се търкалям с часове в пламнали обятия, всеки ден, завинаги. Дори завинаги да е много кратко.“

Вечерта, след като се разделих със слънцето и замаяна, изтощена и пълна с още повече копнежи затворих очи, получих отговор.

„Мила моя,

Време е да се научите да се оправяте сама. Това, което написахте, е достатъчно, за да затвърди реалността Ви, така че аз не мога да помогна по никакъв начин. Мислете и за огледалните копия на това писмо, които се създават из цялата вселена, нали се сещате, говорили сме за това.  Внимавайте със слънцето. Моля Ви, въпреки всичко, внимавайте със слънцето. Оставям Ви шише с крем с фактор 50 пред вратата, за всеки случай. 

Сбогом. 
П.П. Завинаги е винаги кратко. Вие сте тази, която пише дълги изречения.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s