Почна се, когато лимонадата

леко забълбука и отвори ме.

Жадно забълбуках и потънах

в тихата си вътрешна прохлада.

Някъде в мозайката на дъното

бях съвсем на място. Априори,

бях като монета с пожелание

тежка относително и лека,

щом загуби връзка със контекста.

Паднах като звън, но не останах,

бавно към небето се понесох,

чиста и вълниста като ехо.

Там се преоблякох като мълния,

грабнах облаци и се излях

точно там, където ме посрещна

магнитното поле на този сън,

в който елементите се срещаха.

Аз се гмурках в липсата на страх.