Почна се, когато лимонадата
леко забълбука и отвори ме.
Жадно забълбуках и потънах
в тихата си вътрешна прохлада.
Някъде в мозайката на дъното
бях съвсем на място. Априори,
бях като монета с пожелание
тежка относително и лека,
щом загуби връзка със контекста.
Паднах като звън, но не останах,
бавно към небето се понесох,
чиста и вълниста като ехо.
Там се преоблякох като мълния,
грабнах облаци и се излях
точно там, където ме посрещна
магнитното поле на този сън,
в който елементите се срещаха.
Аз се гмурках в липсата на страх.
