Из тъмното дере
вървим с бутилки радост във ръка,
за нищо не говорим,
но и не мълчим.
И често ни облива дъжд от утре,
и често спъваме се в остри камъни
от другата земя, която безобразно
върти главата ни,
и често се задавяме със минало,
но винаги потупват ни,
но винаги
една ръка изяжда другата,
но винаги
една жлеза полива жаждата.
И времето стеснява се, защото
вече наближаваме изгряване,
където няма нищо
което да си кажем,
така че ще заспим, пияни
не от нощта, а от скръбта ни.
Нели Станева 