Из тъмното дере

вървим с бутилки радост във ръка,

за нищо не говорим,

но и не мълчим.

И често ни облива дъжд от утре,

и често спъваме се в остри камъни

от другата земя, която безобразно

върти главата ни,

и често се задавяме със минало,

но винаги потупват ни,

но винаги

една ръка изяжда другата,

но винаги

една жлеза полива жаждата.

И времето стеснява се, защото

вече наближаваме изгряване,

където няма нищо

което да си кажем,

така че ще заспим, пияни

не от нощта, а от скръбта ни.