не разбирахме посоките

Из тъмното дере

вървим с бутилки радост във ръка,

за нищо не говорим,

но и не мълчим.

И често ни облива дъжд от утре,

и често спъваме се в остри камъни

от другата земя, която безобразно

върти главата ни,

и често се задавяме със минало,

но винаги потупват ни,

но винаги

една ръка изяжда другата,

но винаги

една жлеза полива жаждата.

И времето стеснява се, защото

вече наближаваме изгряване,

където няма нищо

което да си кажем,

така че ще заспим, пияни

не от нощта, а от скръбта ни.

Публикувано от Нели Станева

поезия, проза, поезия в проза, хайку, автопортрет, запетайка, точка, любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: