Страхувам се да дам стихотворение
на този остров, в който ме издърпа,
страхувам се от всички изречения,
които дишат в гърлото на мъртвата.

Страхувам се от твоята реалност,
от тази упоритост на скалите ти,
в които блъскам мекото си тяло
със пясъчна, солена напоритост.

А ти не сваляш поглед от морето,
облечен с фантастични намерения,
и времето разхлабва ти въжетата,
но в тези дрехи нищо не променя.

Страхувам се, че съм корабокрушнец,
с очи, които искат да се давят,
че легна ли на плажа, ще разпеня
земята ти, че няма да се справя

със изгрева от щастие и нищо
не ще остане после за спасяване,
че вдишам ли веднъж, ще се отприщи
под тебе също синкавата лава.

Страхувам се, в това стихотворение
ще трябва с мен и  ти да се удавиш.
И аз да се изсипя от корема ти.
И с липсата си въздух да ти давам.