Пияна бе нощта и както винаги
забрави дрехите си в тази сянка,
която хвърлят на обяд къпините
по дивно разпиляната полянка,
където съм заспала и сънувам,
на метър от света, че тук ме няма,
и в езерото на съня се образува
въртоп от твоя сън, от топла пяна.
И виждам наобратно как се случват
пътеките, горите, и ядрото ми
изтича в тази зяпнала пролука
и връща се прочистено и мокро.
Сърцето ми отваря се, примигва,
а сянката се движи като пръстите
на този сън, и бавно ме повдига
във нова форма, в дрехите на същото.
Нели Станева 