Пияна бе нощта и както винаги

забрави дрехите си в тази сянка,

която хвърлят на обяд къпините

по дивно разпиляната полянка,

където съм заспала и сънувам,

на метър от света, че тук ме няма,

и в езерото на съня се образува

въртоп от твоя сън, от топла пяна.

И виждам наобратно как се случват

пътеките, горите, и ядрото ми

изтича в тази зяпнала пролука

и връща се прочистено и мокро.

Сърцето ми отваря се, примигва,

а сянката се движи като пръстите

на този сън, и бавно ме повдига

във нова форма, в дрехите на същото.