Ели, слънчева Ели, незнам дали си толкова щастлива, защото ти липсва буквата на отрицанието или заради тази пластмасова поредица от чашки, пълни с тропически острови. Бедрото ти се притиска до мен и ти казваш, че имаме един и същ баща и че той е на сто и петдесет милиона километра от нас, от другата страна на земното кълбо, затова и сега сме толкова сами, но пък можем да правим каквото си искаме. Опитвам се да се държа далеч от теб, но се спъвам в красотата ти и времето се сгъва, а пространството втечнява.
Щастието тази нощ няма да се вмести в стих. То не е ритъм, не е музика, то запълва всички сетива като морска вода, когато скочиш от високо и се забиеш с космическо бръмчене в прохладните, солени дълбини. Влиза в ушите, замъглява очите, завърта тялото в произволни спирали. Продължава около четири-пет часа. Бащата се буди на хорозонта, медено червена прозявка, ние се споглеждаме смутено, аз виждам за пръв път човешките ти черти и се ужасявам, че аз също ги имам.
От полунощ, когато изгря тежката луна, танцуваш на метър от мен и повтаряш движенията ми. Кълбо от светлина, което ме кара да трептя високо честотно, с бързи и силни вибрации, за да те предизвикам или да те изморя. Смущава ме близначеството на мускулите ни, лекотата, с която продължаваш дъгите ми. Ти се взираш с нескрито запленение, по някое време един завлечен мъжки глас ми прошепва: пази това дете от себе си или ти се пази от него. Аз ти обръщам гръб, взирам се в звездите, затварям очи, но нищо не спира въртенето на клетъчно ниво, Ели. Аз нищо не мога да отрека, въпреки буквата си, а ти дори не се и опитваш. Ти се приближаваш като стържеща, нагорещена стомана, не чувам никаква музика вече, само това бръмчене между аз и ти. Притискаш се към мен с алиби от подивялата тълпа наоколо и заговоряш на език, който не разбирам, защото не искам да разбирам никакви думи, защото щастието е отвъд тях и ти си отвъд тях и моето страхливо сърце знае колко малко време ми е позволено да прекарам на това място. Ти се засмиваш и ме заливаш с остатъците от тропическия си коктейл и с изобилие от космическа, светеща кожа. Движим се толкова бързо и в такъв синхрон, че всички около нас се разпръскват, и когато остават само бетона и счупените бутилки по него и тишината на тази уморена земя, трябва да скочим. Прегърнати от морската вода около нас, се сливаме в черупката на щастието. Ръката ти е по-силна от моята, разхлабваш я едва когато яростта на изгрева не може да се отрече. Тогава аз си възвръщам първоначалната сила, умножена по твоята, и те дърпам да си тръгваме. Земята обаче е от веднъж толкова светла, че те губя.
Ако не беше ти, щях да се удавя, Ели, ти разбра, че ми трябва липсата на въздух, за да дишам. Ти ще се пазиш сама, с това летящо, трептящо име, а аз съм някъде в моята тъмна галактика, където никога повече няма да ме видиш, под кожата на слънцето.
Нели Станева 