Аз се будя, щом ти се събудиш,
и оплитам дъха си в завивката
като в малко гнездо от възбуда.
Мисълта ми, ненужна, заспива
и сама прекосявам за кратко
онзи свят зад стените на мрака.
И увисвам с глава наобратно
във небето, където ме чакаш.
И се пълня със теб, който липсва,
после капвам, кървяща, в кафето
и съня си в сърцето записвам,
изтощена от утро, което
в мен се случва ту късно, ту рано,
но и толкова плъзгаво лесно.
И не зная дали е нормално,
че да страдам така ми харесва.
Нели Станева 