Аз се будя, щом ти се събудиш,

и оплитам дъха си в завивката

като в малко гнездо от възбуда.

Мисълта ми, ненужна, заспива

и сама прекосявам за кратко

онзи свят зад стените на мрака.

И увисвам с глава наобратно

във небето, където ме чакаш.

И се пълня със теб, който липсва,

после капвам, кървяща, в кафето

и съня си в сърцето записвам,

изтощена от утро, което

в мен се случва ту късно, ту рано,

но и толкова плъзгаво лесно.

И не зная дали е нормално,

че да страдам така ми харесва.