Сън

Дойдоха дъхавите летни приливи и това, което би трябвало да убива, потъна в топла почва от безумна, необяснима радост, покълна и една опиянена сутрин се разпука така ясно, че бледата тъга се изчерви. Нощта се превърна в призрачен кораб от възторг, плетящите орисници въздъхнаха, оплетеното се разплете, искряща прежда придърпа тежката луна. Зората беше течна, умората – медена, ритмична, изля се по пръстите, дишането спря, изчезна под вълните. Пеперудата заспа и карфицата, промушена през тялото ѝ, се сгорещи. Танцът на крилата наподобяваше безкрайно въртене край точката, избрана внимателно върху стената; наподобяваше илюзия за движение в триъгълен обхват, край един заострен бряг, в който бъдещето ненаситно искаше да се разбие. Нагънатите пластове от пяна покриваха всеки камък, всяка барикада, а виковите от войната тътнеха в далечината като стонове и не плашеха никого. Карфицата попълни кръстословицата на световъртежа, който е приветствие на смъртта, всяка посока беше правилно решение, защото леглото на паметта след това я изтриваше. Това, което морската вода носеше, беше солено и лепнеше по крилата, по гърлото, и напевно съскаше „мълчи“. Изгревът прошепна, че отровата ще действа бавно, ще набъбва, докато се разтвори в продупченото тяло, до следващата нощ, в която то пак, вместо да умре, ще се роди и ще каже „това е толкова хубаво“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s