Ако можех поне да се слея със слънцето,
да му дам този възел от пламнал копнеж,
то ще знае какво да го прави. До тъмно
ще плете с него дрехи от пареща прежда,
ще застила със тях ледовете в сърцата,
ще запушва безбройните дупки към ада,
ще примамва разпукване на семената,
и ще милва, целува, прошепва, създава.
Но той е затворен завинаги в мене
и прави ме слаба и зашеметена,
напираща сила зад здрава решетка.
Затова и навън е безумно студено,
а вътре стопявам се, клетка по клетка.
Нели Станева 