Ако можех поне да се слея със слънцето,

да му дам този възел от пламнал копнеж,

то ще знае какво да го прави. До тъмно

ще плете с него дрехи от пареща прежда,

ще застила със тях ледовете в сърцата,

ще запушва безбройните дупки към ада,

ще примамва разпукване на семената,

и ще милва, целува, прошепва, създава.

Но той е затворен завинаги в мене

и прави ме слаба и зашеметена,

напираща сила зад здрава решетка.

Затова и навън е безумно студено,

а вътре стопявам се, клетка по клетка.