Май ми отива
в прегръдката на бледо огледало
и люлките, които
люлеят като вътрешни вълни,
провесени от костите
на нечия замряла биосфера.
Май ми отива
във роклите от тиха голота,
вечѐрите от буен страх
сред пламнали от люто долини,
в които и мъглата
пари върху кожата.
Май ми отива
със извора на всички делти,
узрелите значения в нещата,
невидимата топка за игра,
която е главата ми,
главата.
Нели Станева 