Среща 

това е всичко, пролетно почистване в синкавите пещери, колко много парцали за изгаряне, колко много място за киселината на въображението; детински ентусиазъм с кофа в ръка, с брадва-брада и с изпито от вятър лице, пита ме дали може, аз казвам да, и след секунди съм празна, праисторическите рисунки са заместени с праисторически думи : А?, Ъ?, хахаха!, те бучат край скелетите на предишни дупки, ще направим музей от всичко това, пълен догоре с нищото, което го заобикаля; можем да разменим телата си по всяко време, като тениски, като рокли и гуменки, някой е издялкал нещо и го е строшил на две, никой не помни за някой, но тук в двойната агония има лесен достъп до него, той е един буркан със захарен памук, който не се топи веднага, а едва след продължителен анализ; сега всичко е просто, затвори клетката отвън, завий ключа в гърлото си или в моето, абсолютно безсмъртни като сладолед, достатъчно е поне един от нас да живее.