Плуваш в морето, целувайки кораба,

пиеш очите и нищо не виждаш,

триеш дъха си в стъклата на хората,

само на черните дупки завиждаш.

Нямаш и шанс да се будиш в мълчание,

всичко отвътре трепти да те спъне.

Храмът на мислите, сладко изгнание,

бавно под нечия длан се огъва.

Няма вълни, но кръвта се предава,

няма платна, но мастилни течения,

дърпат те, блъскат те и те удавят

и се прераждаш в солено бучене.