Слон и фламинго 

Седя на балкона с едно безстрастно, изстинало кафе и наблюдавам виртуозните танци на птиците. Преди седмица окачих хранилка, напълнена щедро със семена, но те все още не се престрашават да кацат на нея в мое присъствие. Кръжат наоколо и си запълват времето докато се махна (вече знаят, че излизам обикновено само за една цигара) с упражнения в изкусен летеж. Понеже предвкусват наближаващия пир, не щадят сили и описват пърхави пируети, опитват главозамайващи спускания и повдигания с различна скорост. Аз стоя свита на един стол, халюцинирам нещо друго, но с една свързана с реалността част от себе си ги наблюдавам, надявайки се да свикнат с моето безмълвно присъствие и да кацнат на хранилката, което ще ми даде усещането, че сме близки, че сме едно семейство, така да се каже, щом висим на един балкон по едно и също време. Не се получава засега, затова пък от хола надникват други две човешки очи, подути от сън, с димящо кафе в ръката, гледка, която ужасно стряска малките летци и те се пръскат из необятните сиви пространства; всъщност, стряска и мен, така че се прибирам набързо в стаята, за да стопля вкочанените си пръсти. Иска ми се да запълня деня си с някакъв смисъл, но засега не се получава. Това непознато същество, което повлякох със себе си снощи в изблик на пиянска лудост, ме пита дали имам яйца, за да направи омлет за закуска. Трябват ми четири часа, за да кажа не.По-късно чакам залеза, но вместо него пада мъгла.
Мечтая си за едно изчистено бъдеще, в което да яздя ярко розов слон и да имам естествено розови коси и виолетови мигли. Мечтая си за климат, смесица от влажни ноемврийски мъгли и августовски жеги, а всеки изгрев да е свеж и пролетен и да прелива директно в часа на синята мъгла, който да продължава в обсипана със звезди нощ. Не че светът не е разкошен такъв какъвто е, но да размишляваш за това, което е, е загуба на време, достатъчно е да го оцениш; струва ми се много по-смислено е да се плъзгаш по релсите на вечната промяна, с, признавам, смешната човешка надежда, че твоята вътрешна топлина може да нагрее тези релси, да ги поразшири малко, да ги огъне, да промени посоката.Така де, ако климатът се променя, защо не точно така, както бих искала. Ако розови слонове са вече възможни чрез генна манипулация, защо да не си имам един. В този ред на мисли, чувствам топлата му, набръчкана, искряща кожа под себе си, а ако я близна, дали ще има ванилов вкус или по-скоро на карамелизирани ябълки? Със сигурност няма да напомня на прашна политика, на затлачена скука или на маринирано ежедневие. Ще сведа розова глава върху него, ще затворя очи, ще се залюлея в ритъма на стъпките му, които ще бъдат също толкова елегантни, колкото са и всички слонове с нормални разцветки. Къде отиваме?

– Партиииииии! – Тайма разрошва косата ми. – Хайде да събудим танцовите нерви! Да почешем крилата си! Да излъскаме обувките си с цялата противна реалност! Хайдееееееее!

Караваната КАРЛ, с която пътуваме към Ц., е окичена с целия вътрешен свят на собствениците си. Една смесица от хипарлия и рейв, от мръсотия и любов. Няма къде да стъпиш, навсякъде се търкалят бутилки сок и водка, дрехи, лампи, фенерчета, гривни и гердани, намачкани снимки, тонколони, фотоапарати. Всеки път, когато Ян завие малко по-остро, целият под се размества, започва да трака и да звънти. Масичките и шкафовете в задната част са покрити с една забавна смесица от прах, брокат, тютюн и останки от няколко вида забранени вещества. На таблото отпред се поклащат плюшени животинчета, включително едно танцуващо розово фламинго, с което отдавна флиртувам. Въобще, в КАРЛ няма как да те хване скука. Аз се отнасям от време на време, но тези тук са ми свикнали. Не ме оставят дълго време да яздя розовия слон, дърпат ме, заговарят ме, навират ми в носа разни лампички, закачат по косите ми пера, рисуват по лицето ми с фосфоресциращи бои символите на своята собствена нетрезвеност. Аз нямам нищо против. В кралството на фантазията ми има един голям недостатък, натежал във въздуха вместо въздух – знам, че не е реално. Прекалено е хубаво и прекалено нереално, това ме прави вечно, но съвсем леко, недоволна. Сякаш имам само едно око и виждам всичко ясно, но двуизмерно. Нещо липсва. Ана, която е препълнена с тези липсващи ми молекули, ми тика едно огледало под носа, но не за да проверя състоянието на лицето си, а за да го разлея, разтегля, деформирам.

– Кетамин или амфетамин? – питам, взирайки се в прилежно приготвените паралелни линии.

– Еееее, това да не ти е ресторант. Яде се каквото мама сложи на масата, принцесо!

– Нали знаеш, че не понасям кетамин.

– Уф, че си капризна. Дай да пробвам. Уииииииихххххааааа.

Всички, с изключение на шофьора, са вече съвсем далече. Знам, че става въпрос за кетамин, познавам тези геометрично нарязани гласове. Бутвам огледалото настрани и прилазвам в шофьорската кабинка до Ян.

– Може ли да поседя малко до теб? Лудите отзад вече изсмъркаха почти всичко и малко почна да изнервя.

– Абе, щом си толкова трезва, вземи ти да караш, а аз ще проверя как стоят нещата там.

След десетина минути, докато шофирам по полупразната магистрала, чувам как Ян вие като сирена за радиация. Намигам на фламингото.

– Ей, какво ще кажеш, ще се справя ли с този кораб, а?

Фламингото извива шията си и ме поглежда с едно гримирано око.

– Да, ще се справя. Това тук е реалната метафора на слона от мечтите ми, нали, приятелю? Друг няма да имам в този живот, освен ако не си позволя да отлетя съвсем….Розов, до горе натъпкан с мармалад, изолиран от въздуха, капсула във времето, достатъчно е само да не спирам да карам, за да не пристигнем никога в нищото. Пристигнем ли в Ц., всичко започва наново – клуба, опашката, трепета, пиенето, забравата, гаденето, хиленето, сблъсъка със студа, с плочките в тоалетната, с премрежената красота на другите хора, с търсенето на нещо, с ненужния пожар в слабините ми, който едва главоболието на следващия ден ще стъпче. Тук ми е хубаво с теб, Фламинго бой. Трябва да се концентрирам толкова много, за да шофирам това чудо, това си е направо медитация. Направо залепнах за настоящето. Ти си розов, а мълчанието ти мога да запълня с каквото поискам. Трябва да се държим будни един друг, нали, красавецо? Ако си бях дръпнала малко К., щях вероятно да чуя какво имаш да ми кажеш. Ама знаеш ли, може би въобще нямаше да ми хареса. Може би си мислиш, че съм голяма глупачка, а аз само си въобразявам нашето душевно сходство и така нататък. По-добре си мълчи, фламинго. Мълчи си и танцувай, това е и моята стратегия. И нито една стъпка по-навътре, достатъчно вече…абе, какво ли не се случи вече, ето, сега съвсем сериозно те виждам да се мърдаш, което не е възможно, нали?

Струва ми се, че не само фламингото, но и всички останали плюшени играчки, се усмихват. Но може би това е играта на прелитащите светлини в периферното ми зрение? Превключвам на пета и тежкия мотор забучава. Вече е след полунощ, магистралата танцува пред мен, тъмна, празна, предизвикателна. Какви бикове се пенят в мен, щом хвана кормило, невероятно е. Все едно някой ме е инжектирал с тестостерон.

– Днес ми беше скучно и реших да залепя гледката от балкона по друг начин в ретината cи, това беше само идея, малка метафизична игра, но то взе, че стана. Три птици захапаха облаците, разръфаха ги, голям ужас, но не мога да спра с това. А и то набира сила, започва винаги красиво и после, когато отпусна юздите, тръгва на самоход с ужасна скорост по тъмни улици. Не че ми пречи особено. Обаче знам, че трябва да направя нещо по този въпрос. Или тук, или там. Трябва да се избира, нали? Виж, тази каравана тук, тя е реална, стискам огромното кормило здраво, виждам пътя ясно, говоря си с теб….говоря си с теб, без да знам кой си, без и да се опитвам да знам, макар че си също толкова реален или не, колкото всички мъже, с които съм говорила, тоест много по-малко реален от розовия слон. Разликата между вас и него е, че той ме носи плавно, уверено, че там няма юзди, кормила, пътища, които да го контролират, той просто ме носи върху себе си и аз отпускам глава в абсолютно доверие, без да гледам на къде върви и без да се опитвам да променям посоката. И накрая се оказва, че дори и движението, което усещам, е само останка от реалността, че е ненужно, моят розов слон не се движи, той само е…. Едно толкова сигурно „е“, което е екстаз и спокойствие в една и съща наносекунда. E, фламинго бой, кое да избера? Да бъда нормална или не?

Фламинго бой ми отговаря с трясък и стържене на метал и с пламнали искри от страх, а кракът ми, без да ме пита, натиска спирачката до болка.

Полицаите ми задават глупави въпроси. Линейката си тръгва, някой я е повикал, но няма ранени, нито изпаднали в шок, моите хора се държат на линия, така че никой не забелязва на колко линии са. Когато си над 30 години го можеш това. Ранен е само КАРЛ и мантинелата на 5 километра преди отбивката за Ц. Голяма работа, всичко е застраховано до последната джаджа. Аз съм спокойна като нощно езеро, все още ме държи опиянението от празното тъмно пред мен. Естествено, дрехите и рисунките по лицата ни предизвикват подозрение, но след като аз – капитана на кораба – първо духвам нула промила, а след това се оставям да ме тестват за всякакви възможни забранени вещества и навсякъде излиза негативно, полицаите омекват и започват да ни гледат като симпатична загуба на време.

– Очите ми от няколко месеца не са в ред, но никой лекар не може да определи точния диоптър. Заболява ме глава от всеки чифт очила, който са ми пробутвали.

Говоря някакви неща, но най-вече се усмихвам, без да позволявам на усмивката да присвие очите ми, които впивам в единия от полицаите, избран случайно. В крайна сметка така успявам да уредя пътна помощ, която да се погрижи за кораба ни, а две полицейски коли ни закарват до Ц., където аз с най-милото си гласче моля да ни спрат пред Кутията на Фрида, тоест клуба, към който се бяхме запътили. Няколко шарени пушещи фигури на входа ни приветстват с възхитени крясъци, понеже да пристигнеш в клуб с полицейска кола е много високо, почти непостижимо, ниво на декадентност. Моите приятели едва ли ще ми се сърдят, че почти ги убих, след такава кралска развръзка.

Ако зависеше от мен, щях да продължа към тъмното нищо. Но фламингото така ме разсея с любовни мисли, че съвсем загубих връзка с лявата част на мозъка си. Имало и завои в този живот, колко жалко. Става ми мъчно и решавам да престана да казвам „не“ на линиите за тази нощ. Явно нещо трябва да ме вкара в правите релси.

Два часа по-късно седя в един пулсиращ от басове ъгъл между двама студенти по психология с вирнати мустаци и качествен амфетамин. Заслужена ваканция от напрегнатото състояние, от това непрекъснато стимулиране, идващо от казана с подправки на клетките ми. Сега плувам в допамин, една простичка, еднопосочна реакция, никакви видения, само изливащи се думи без смисъл, супа без хляб. Разказвам на двамата за случилото се на пътя, за слона и за фламингото, за розовото и за сивата мъгла, и те се надпреварват, също толкова развързани от горещата супа, да ме анализират. И в един момент, в този красив момент на замаяна илюзия, аз започвам да им вярвам, да пия жадно подредените обяснения за себе си, да си мисля, че всичко е толкова лесно и прекрасно. Телесно и душевно течаща в една посока, аз скачам и започвам да бълбукам, да изливам всичко в мускулни спазми, да танцувам в първичната си форма. Това е и единствения начин да докарам до край всичко, сблъсъка и безкрайния път, сърцето и ума си, да свържа всички светове, да изтръскам натежалите пори. Сещам се за птиците сутринта, които летяха толкова красиво, очаквайки храна; сега и аз очаквам нещо да се случи, да стъпя в рая, да съм…и летя без да хабя сили, а Кутията на Фрида няма да затвори до понеделник сутринта, дотогава ще се изясни къде принадлежа.

В 16 часа на следващия ден телефонът на Ян звъни, докато лежим по диваните в Afterhour-a, a аз продължавам да танцувам с мигли и китки. Обаждат се от един гараж, можем да си приберем КАРЛ, сменили са му кървавите части. Ян обяснява заваляно, че ще дойдем на следващия ден, защото в момента никой не е в състояние да кара. Аз грабвам телефона и питам дали са обърнали внимание на фламингото, дали е добре и дали могат да му предадат едно съобщение. От другата страна се чува първо едно щракване, а след това:
-Здравей, аз съм. Хареса ми как летеше.