Петанк

Тримата старци, с един по-малко от миналото лято, стърчат сред игрището за петанк, в епицентъра на пролетните 23 градуса, и хвърлят топка след топка. Так-так-так, чува се сред малките облачета прах, които долитат до мен, до моята клатеща се масичка, пред която седя от сутринта. Някъде сред тези неизмерими часове съм заспала с вестник върху главата, след това съм се събудила и сега продължавам наблюденията си, защото всяка игра прилича на слънчева система, с малко оранжево слънце в центъра, което винаги остава център, назависимо колко бързо се променят констелациите от метални сфери, кръжащи около него. Старците хвърлят бързо и точно, сякаш в тази игра възрастта им не съществува, което потвърждава теорията ми, че това пред мен се случва на друго ниво на възприятие, извън времето. Една топка удря друга на противника, так, това разбива цялата подредба, всички топки се размърдват, но в космическия пясък бързо намират новото си място и затихват. Тик-так, тик-так, чувам часовника си в тишината между так-так-так от игрището, толкова тих е следобедът тук. Часовникът ми е част от една терапия, която сама си измислих. Само че не съм го поглеждала, откакто си го купих и си го монтирах на ръката както се слагат белезници. Под босите ми крака расте трева и, заклевам се, расте по-бързо откакто седя тук, а това са много, много или малко, часове, незнам точно. Под стола ми се е образувал зелен остров. Може би мога да възприема това, защото наблюдавам играта петанк, която е извън времето, може би съм била тук не часове, а седмици, или милиарди светлинни години, като се има предвид колко време трябва на планетите в слънчевата система да разменят местата си.

Когато някой направи 13 точки, старците си стискат ръцете и се нареждат пред малката барака, където получават от Самира по един изстуден сайдер. Този път и аз махвам с ръка и тя ми носи голяма чаша вода, а старците вече са започнали нова игра, която трябва да следя.

– Как си? – пита Самира

– Изгорях. Мирише на зюмбюли. Ухапа ме първото насекомо за тази година. Идеално съм.

– Какво те ухапа?

– Знам ли.

Понеже не я гледам в очите, тя загубва желание да говори с мен и се връща обратно зад плота в бараката си.

Градския часовник отмерва четири следобед с такава ярост, че потръпвам. Ето ви един звяр, който винаги знае кое какво. За щастие няма такива шумни календари, които да разтърсват ядрото ми, оповестявайки, че е минал още един ден. Само още един ден, вместо една вечност.

Старците са се уморили да играят и се настаняват на една от многото свободни масички около моята. В същото време една шумна групичка се е наредила да си поръчва напитки пред бараката. Самира решава, че бизнеса ѝ за днес тръгва, и раздира тишината с един предъвкан електронен сет от евтините тонколони. Тъкмо се замислям сега какво да правя, когато единият от старците, турчинът Халиф, се изправя и сяда до мен, залитайки, с бутилка в ръка.

– Как си, Халиф?

Той не казва нищо, само се хили и ме залива с едно гърлено свистене, което има послевкус на Средиземно море и на прегаряща хартия. Кимва с глава, сякаш съм го питала нещо друго. Аз се вторачвам в празното игрище пред мен.

– Имаш ли малко тютюн?

Давам му и той си свива цигара, в която поръсва малки късчета от едно лепкаво кълбо хашиш, полепнало с човешкия прах от джоба му. Свива, пали и засмуква със същата прецизност, с която е играл петанк преди това. Иначе пръстите му треперят, когато се опитва да отпие от бутилката сайдер. Подава ми цигарата, аз отказвам. Обяснявам му, че ме хващат дяволите, когато пуша хашиш. Той се хили отново, сякаш не е чул извинението ми или сякаш мисли, че това е нещо много хубаво, и кимва с глава, както само старците могат. Ясно ми е, че с Халиф не може много да се приказва, защото е прекалено упоен или защото не говори добре немски или защото е прекалено стар, за да разбере проблемите ми. Поръчвам си и аз сайдер и той повдига бутилката си с одобрителен жест. Вторачил се е в игрището и аз го придружавам с очи. След известно време мълчаливо гледане в една посока сме си станали толкова близки, че ми става хубаво. Тогава той казва:

– От тая музика човешките сърца изсъхват.

Кимвам.

– Кръвта и сърцето трябва да горят в една честота. Вълните на звука трябва да са еднакви с естествените за човека, иначе се появява лошо.

Кимвам отново.

– Аз свирех на Уд едно време. Когато слушаш музиката на Уд, не си нещастен.

– Аз не съм нещастна. Аз съм нетърпелива. Времето не е моята естествена честота.

Халиф се хили и кашля горещи вълни от дълбините си. Кашлянето му звучи красиво. Почти чувам музиката, която този дъх е произвеждал преди няколко вечности, може би тогава, когато съм се родила, в едно друго пространство на възприемане, на друга географска ширина. Решавам да опитам нещо и от мен бликва:

– Кошмарите ми са ужасно скучни напоследък, всичко, което се случва, е да падам надолу между паралелни линии и да се опитам да ги извия, за да престана да виждам вечността, която е зяпнала помежду им; да ги извия, за да се срещнат и сблъскат в някакъв край, където и аз да се разбия. Будя се без сърцебиене, така че всъщност май не са кошмари. По скоро упойващи са, да, успокояващи, макар и неприятни.

Паля цигара и се взирам в краката си. Не мисля, че Халиф е разбрал нещо от думите ми. След няколко минути той казва:

– С всичко се свиква. Както с липсата на време, така и с вечността се свиква.

– Хайде да играем една партия петанк, Халиф. Не съм много добра, но твоите компаньони май приключиха за днес.

– Аз съм вече стар. Всяка топка може да е последната.

От слънцето и от сайдера главата ми се е замаяла, не мога да фокусирам целта и съм слаба, слаба и плувам в морето от чакане, ръцете ми гребат безсилно в пространството и зад мен вече се събират зрители. Играя срещу Халиф все пак.

И започвам да печеля. Всяка моя топка се търкулва на правилното място, сякаш слънцето я притегля към себе си, без да се налага да удрям Халиф, а просто да заобиколя неговите планети. Нямам всъщност никакъв удар, но съм във времето на пренареждането. Лицето ми е пламнало. Свежа пот облизва тениската ми. Сърцето ми тупти с честотата на вселената; честотата, в която сякаш ей сега нещо от съществено значение ще се случи.

Хвърлям последната си топка толкова силно, че я загубвам от поглед. Разбивам часовника. Или поне така ми се струва. Моя, градския и всички други часовници.

Тик-так-тик-так-так-так-так. Халиф се хили.

– Хубави линии, много хубави. Няма лошо.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s