Рай

търкалям се по хълма на езика към могъща долина, в студената роса, с протъркани колена и тревиста кожа, при всяка вдлъбнатина посоката се сменя, небето е една отрязка сиво, а раят е някъде надолу или е насекомо, което ме хапе и аз се възпалявам, подувам, бълбукам, сливам се с един извор, докато разбера, че всичко най-хубаво се предава чрез докосване, а земята е медена, лепкава, моята кожа повтаря дишането ѝ, топлите ѝ пари, студените ѝ мъгли, събирам един куп храсталаци около себе си във втурнало се кълбо от цветя, бодли, червеи, които се увиват около тялото ми, движението надолу решава как ще се впиват те в мен, колко спомени в колко молекули ще събера и как ще ги разпръсна, притисната от дъжда, и колко влага ще се събере в очите ми или в корема ми, колко сладък е вкуса на хиацинтите или на ръцете ми, които са държали камък, и колко наранено или вкусно е месото под кожата или разтенията, които се провират в паметта, докато посоката винаги се променя, законите на физиката ме забързват и ужасно ме е страх, докато ликувам „да, да, да!“