Меланхолията е ок.

Всичко друго отлетя.

Как да го опишем,

беше кратко тук,

а ние бяхме пияни

през цялото време.

Във празните бутилки

никога не влезе дух.

Зад всяка ограда

две стени.

Зад всеки скок

пропадане.

Лежим в пулсиращи руини.

Сърцата се прегръщат.

Двигателят е включен.

Но ни напред и ни назад.

Някой чу ли нещо?

Тъжната спирачка.

Пътуване не бе.

Отвътре навън

и обратно,

в сто посоки.

Толкова много

изпято, нарисувано, написано,

извикано, прошепнато, изплакано –

безброй парчета от основата

използвани за друго.

Сега завиждаме на птиците,

бездомни.