Банани

„This shit is bananas“

Сигурно има нещо общо със смяната на времето. Как звучи това въобще, да смениш времето? Плашещо. 

Имам някакви механизми, безумни, праисторически, атавистични реакции в мозъка, към тази сложна и измислена система на времето. Често ме плашат минутите, твърде са дълги, чакането да се случи нещо, цикъла ми, който отмервам не по чувство, а с едно приложение, което се казва Лили. Лили изчурулика тази сутрин, че е 25 ден на цикъла ми. Значи може би страдам от предменструален синдром. Само че нито ме боли нещо, нито имам апетит. Освен за кафе и цигари, които развявам от ранна сутрин със себе си из празния апартамент. 

Събуждам се от сърцебиене. Сърцебиене се отбива със свръхактивност. Стойка на ръце, мост, кафе, цигара, въртене на обръч ( мисля си за суфите, моля се на духа на суфите, искам и аз да изпадна в този спокоен транс), музика, кафе, прахосмукачка, цигара. Нищо не помага, няма как, изваждам таблета и започвам да пиша. Всички думи, които бродят в главата ми от седмици, които изстрелвах назад в подсъзнанието си, сега се връщат доста разкривени и грозни. След първия стих трябва да си измеря пулса, за това също имам приложение. 160. По дяволите. Обаче трябва да довърша стихотворението, а после да започна ново, отварям и още две тетрадки до себе си, където драскам несвързани с текста мисли, които главата ми блика. Междувременно са се отворили всички канали, наводнение от всички страни, а фокусът ми е удавник с полуспихнат спасителен пояс някъде в големия водовъртеж. Цигара на балкона. Дишай. Дишай. Моля те, дишай. 

Тогава се случва това, което винаги се случва. Всички думи се сливат и се превръщат чрез някаква проклета химическа реакция в адреналин, който шурва из цялото ми тяло. Зрителното ми поле се свива, не виждам никакви цветове, небето е сиво. Тази реакция, която би ме спасила от праисторическия тигър, карайки ме да бягам по-бързо, е безумно безсмислена сега. Не мога да избягам от главата си и от съдържанието ѝ. Не мога и да го излея и забравя, защото изливането означава директно прогизване с това съдържание. Алкохол? Може би. А ако стане по-лошо? 

Още една цигара, набирам няколко телефона. Навсякъде гласова поща, защото естествено всички още спят. Мисля си колко хубаво би било да имам приятели с деца. Те също щяха да са будни от 6 часа сутринта в неделя като мен, щяха да са закусили, да са се разходили, и сега щяха да ме поканят на обяд. Страховете ми щяха да се разсеят сред миризмата на телешко с картофи и сред детски ръце, които разрошват косата ми. Записвам над едното стихотворение, което още си няма заглавие, „нам. си пр. с д.“. Паля цигара и вече не знам какво съм имала в предвид. Сещам се за нещо друго, което може да стои зад апокрифното съобщение, и тогава идва и световъртежът,  а заедно с него и знанието, че умирам. Няма друго обяснение. 

Обличам якето си и хуквам навън. Болницата е зад два ъгъла. Срещам само двама по пътя си, възрастен мъж с куче (лицето му се удължава и потъмнява, не мога да определя разтоянието между мен и кучето, разтрепервам се) и инвалид с моторизира количка (прилепвам към стената, затварям очи). Заставам на рецепцията и в този момент текват сълзите, а гласът ми хрипти, опитвайки се да обясни за какво съм тук. Младата жена зад прозорчето ме поглежда с големи учудени, но толкова спокойни, очи и казва:

-Здравната ви карта, моля.

Ръцете ми сериозно треперят, но успявам да изровя картата си и да ѝ я подам. Пита ме дали записаните адрес и телефон са верни. Дали съм си сменила личния лекар. Аз рева, да, да, не. Трябва да почакам в чакалнята. Ще ме извикат. 

Как бих искала големите врати в дъното на коридора да зейнат и оттам да изкочи болнична количка, в която да бъда настанена с нежни и уверени движения, да бъда покрита с кашмирено, снежно бяло одеало, а един напевен лекарски глас да прошушне в ухото ми „Всичко ще бъде наред, довери ми се.“. И този глас звучи в главата ми като един друг, който познавам, и затова се разтрисам от тъга, и плача в чакалнята, докато ми свършат всички сълзи. По телевизора върви National Geographic, няколко маймуни се чешат една друга през цялото време, докато аз се разпадам на малки частици. Благодаря ти, еволюция. 

В чакалнята влиза руса медицинска сестра и ми казва да я последвам. Вървя със скоростта и ритъма на пияница, така че тя слага блага, мека длан на кръста ми и ме побутва лекичко. Влизаме в малка стая и сестрата ме пита дали искам да легна на леглото. Предпочитам да седя. Лягането в болнично легло е прекалено тотално падане в едно състояние, което все още се опитвам да отрека. Дежурния лекар ще дойде след малко, уведомява ме и излиза. Секунда по-късно се връща и с извинително изражение казва:

-Трябва да изнеса това извън стаята. 

„Това“ е медицински шкаф на колелца, от онези работни площи със спринцовки, бинтове, ножици. 

-Защо? – питам, сякаш искам да знам. 

-За да не си сторите нещо. 

Така го казва, сякаш е най-нормалното нещо на света. Сякаш е ясно, че в това състояние бих искала да си сторя нещо. 

-Ако исках такова нещо, нямаше да ме е страх, че умирам. Нямаше и да дойда тук, понеже в къщи имам достатъчно остри неща. 

Сестрата ме поглежда леко засрамено. Прилича на добродушна лелка, застанала зад сладоледена количка. Кимва. 

-Да, права сте. Съжалявам, от рецепцията не ме информираха за какво точно става въпрос. 

-То все още не е съвсем ясно. Но искам да живея. Това е сигурно. 

Усмихва ми се сърдечно, връща шкафа на мястото му и излиза. 

От яд разглеждам шкафа и си харесвам една ножица, която скривам в чантата си. Нямаше да ми хрумне да крада ако не ме бяха заподозрели в самоубийствени мисли. Сигурно изглеждам зле. Текват ми сълзи отново. Ако десетгодишната Аз знаеше това, никога нямаше да започне да пише. Ако зародишната клетка Аз знаеше това, щеше да мутира, да се роди като маймунка. Която сега щеше да бъде почесвана от един мил маймун. Докато тъпче в устата си банани. 

Дежурният лекар се появява след десет минути. По-млад от мен, висок и слаб, с гъста черна коса и дебели розови устни, които биха побъркали всеки гей. Аз решавам, че идването ми тук е грешка. 

Wie geht es Ihnen? 

Пита ме с ритмичен, заучен, университетски, не майчински, немски. Разбирам, че лекарят е чужденец, също като мен, и ме хваща яд. Гадни расистки мисли в главата ми, за капак на този ужасен ден. Срамувам се от себе си, той ме гледа с големи, невинни очи, и тогава решавам да се стегна, да мине процедурата колкото се може по-бързо и да се махам оттук, защото спасение няма никъде. Дори и в болницата. 

-Трябва ми нещо…успокоително. Нервите ми…приятелите ми не отговарят на обажданията. Освен това имам чувството, че ще умра всеки момент.

Говоря сравнително спокойно. Липсата на авторитет в този лекар ме кара да се чувствам по-силна. Може би пък нарочно да са ми изпратили такъв. Може би си разбират от работата. 

-Ще преслушам сърцето ви и дробовете. 

-Пулсът ми е 150-160 от сутринта. Преди малко го премерих за последен път. Обемът на дробовете ми е 31. Това е зле. Не мога да дишам. Пуша прекалено много. Сигурно имам нещо….

Говоря бързо, за да му покажа, че вече знам всичко, което той иска да научи от сигналите на тялото ми. Той се усмихва и ме кара да повдигна блузата си. Дишам дълбоко. 

-Всичко е наред. Имате здрави дробове. Със сигурност не пушите чак толкова много. 

Казва това и намига леко с око. Това как да го разбирам?

-Това как да го разбирам?

-Ами, изглеждате здрава. Дробовете са чисти, сърцето е наред. Високият пулс се дължи на емоционалното ви състояние. За едно здраво сърце това не е проблем.

-Така ли преценявате пациентите си? По външния вид? 

-Имам и стетоскоп. Освен това холистично разбиране за здравето. Ще ви дам едно хапче, да се наспите добре. Ако състоянието продължава след това, може би трябва да се обърнете към психолог.

Това го чувам за четвърти път през живота си. Хваща ме дива яд, обаче усещам, че в същото време ми става по-добре. Яд срещу страховете. Решавам да играя с тази карта.

-Може ли да ви попитам нещо? По мъже ли си падате?

Той ме поглежда учудено, но не е ядосан. Очите му са все така благи и невинни.

-Да. Това проблем ли е?

-Не, изобщо. Просто се чудех. 

-Мога ли да направя нещо друго за вас? 

Подава ми една таблетка в пластмасово пликче. Аз се чудя дали да му кажа, че бих искала болничната количка, бутана от един друг лекар, който няма лекарска диплома. Или да го попитам защо не е възможно да изживея красивия си живот като маймуните, инстинктивно и леко, като люлеене на клон. Или да го попитам дали писането има нещо общо с всичко това. Но не казвам нищо.

Той махва с ръка и казва с по-силен акцент от преди (защото това не са заучени фрази):

-Опитайте се да не се ангажирате с емоционални неща. Сега, в периода на смяната към лятно време, много чувствителни натури реагират силно на иначе нормални дразнители. Забавлявайте се, спете редовно и следете да поемате достатъчно магнезий. Един-два банана на ден ви осигуряват необходимата доза. 

Прибирам се в къщи с торба банани. Имам 45 пропуснати обаждания на телефона. Изключвам го и обелвам първия банан. Ям, усещайки първите силни спазми в корема и сълзите ми текват за пореден път. Заспивам на масата, плачейки. Когато се събуждам след няколко часа, целият стол е прогизнал в кръв. Първото нещо, което правя, е да проверя дали ножицата е в чантата. Там е, и е все още неопетнена. С облекчение обелвам втори банан.